Клайв Къслър - Брегът на скелетите

Реката, която кипеше около тях, ги носеше надолу по течението като листо в канавка. Едва успявайки да контролира курса, Хуан с нетърпение очакваше най-сетне да изтръгне повече мощност от двигателите.

Трябваше непрекъснато да се бори с реката, за да предпази „Орегон“ от засядане или сблъсък с брега. Изведнъж корабът почти спря, килът му беше заорал в калното дъно. За миг Хуан се изплаши, че ще заседнат, но течението се оказа достатъчно силно, за да ги повлече нататък и веднага щом дъното се освободи, корабът ускори като спринтьор, оттласнал се от стартовите блокчета.

Въпреки опасността или може би точно заради нея Кабрило усети, че се наслаждава на предизвикателството. То беше проверка на уменията му и възможностите на неговия кораб срещу прищевките на разбеснялата се стихия — епичната битка на човека срещу природата. Той беше от хората, които никога не отстъпват, познаваше способностите си и още не беше попадал в положение, в което не би могъл да се справи. При други хора тази черта щеше да избие в самонадеяност, но за Хуан Кабрило беше само израз на върховна увереност.

— Водата е промила втората реактивно-струйна тръба — обяви Макс. — Внимавай с нея, докато не събера екип, който да провери за възможни проблеми.

Хуан набра с клавиатурата втората тръба и веднага усети как корабът реагира. Щом вече „Орегон“ реагираше на командите, на него все по-рядко му се налагаше да използва направляващите дюзи. Той провери скоростта: двадесет и осем възела по дъното и осем във водата. Най-сетне разполагаше с достатъчно скорост, за да контролира товарния кораб, а след няколко километра буйното течение започна да се успокоява. Войниците на полковник Абала бяха или мъртви в реката, или изостанали далеч назад, а двата откраднати хеликоптера се бяха оттеглили малко след като вълната освободи кораба им.

— Ерик, мисля, че от тук нататък можеш да поемеш управлението.

— Разбрано, председателю — отговори Стоун. — Поех руля.

Хуан се отпусна на стола си. Макс Хенли сложи ръка на рамото му.

— Страхотно води кораба, ако смея да кажа.

— Благодаря. Не мисля, че скоро ще имам желание да го повторя.

— Ще ми се да кажа, че сме се измъкнали, но още не сме. Зарядът на акумулатора е паднал до тридесет процента. Въпреки течението, което ни носи, ще останем без енергия на около десет 15 километра от океана.

— Изобщо ли ми нямаш доверие? — попита с болка Хуан. — Не беше ли тук, когато Ерик каза, че най-високата точка на прилива ще бъде в… — Хуан погледна часовника си — … след около час и половина? Океанът ще навлезе на около двадесет-тридесет километра срещу течението и река Конго леко ще се осоли. Може да е нещо като да караш състезателен автомобил с обикновен бензин, но водата все пак ще е достатъчно солена, за да заработи магнито-хидродинамиката.

Макс изруга.

— Защо не се сетих за това?

— Затова ми плащат повече, отколкото на теб. Аз съм по-находчив, наполовина по-умен и изглеждам значително по-добре.

— И освен това носиш скромността си като добре ушит костюм. — Макс стана сериозен. — Веднага щом стигнем в Бома, ще вкарам няколко от инженерите в тръбите, но доколкото мога да преценя от компютърните данни, те са наред. Може би не на сто процента, но имам предчувствие, че няма да се наложи да бъдат препокривани.

Макар в Корпорацията да носеше титлата президент и да му бяха възложени множество от ежедневните задачи, свързани с управлението на една успешна фирма, Макс се наслаждаваше най-много на ролята си на главен инженер на „Орегон“, чиито свръхмодерни двигатели бяха цялата му гордост и радост.

Слава богу, помисли си Хуан, защото смяната на покритието на движителните тръби струваше милиони.

— Но не искам да оставаме в Бома по-дълго от необходимото. Веднага щом приберем Линк и Еди, трябва да излезем в международни води. Просто за всеки случай, ако се окаже, че господин Исака не може да ни опази от властите, тъй като сме изпуснали малко от язовира им.

— Добра идея. Можем да проверим тръбите и в открито море, не само в пристанището.

— Нещо важно в докладите за повредите, които си получил?

— Като се изключат рентгеновият апарат в лечебницата и оплакванията на Морис за купчината потрошени съдове и чаши, сме минали тънко.

Морис беше главният стюард на „Орегон“ и единственият по-възрастен от Макс член на екипажа. По-подхождащ на Викторианската епоха, Морис беше и единственият неамериканец на борда. Беше служил в британския военноморски флот и ръководил офицерската трапезария на много флагмани, преди да го пенсионират поради навършване на възраст. През годината, която изкара в Корпорацията, той успя бързо да се превърне в любимец на екипажа, защото организираше прекрасни купони за рождените им дни, и то след като беше научил от добре обучените кухненски работници какви са предпочитаните лакомства на всекиго.