Клайв Къслър - Брегът на скелетите

Еди завъртя очи и бръкна в една от торбичките, които висяха на колана му. Намачка и закрепи около бравата малко експлозив „Семтекс“ и мушна в него електронен детонатор. После двамата с Линк се отдръпнаха малко назад.

Точно преди да взривят бравата, иззад сградата се появи пазач. Носеше черна униформа, фенерче и пистолет. Линк инстинктивно насочи оръжието, беше на косъм да го застреля, но после се отказа и изби пистолета от ръката му. Мъжът падна с писък на земята и притисна ръка до гърдите си. Линк скочи към него, като по пътя извади чифт пластмасови белезници от бойната си екипировка. Провери бързо раната на пазача, успокои се, че е повърхностна, и завърза ръцете и краката му.

— Съжалявам, приятелю — каза му и отиде при Еди. Той възпламени заряда. Взривът сцепи вратата и Линк я блъсна да се отвори. Еди го прикриваше със своята М-4.

Командната зала беше ярко осветена. Тя представляваше широко отворено помещение, изпълнено с подредени покрай стените контролни прибори, покрити с циферблати и шалтери, а на няколко работни места стояха остарели компютри. Тримата оператори от нощната смяна моментално вдигнаха ръце, когато Линк и Еди се втурнаха в залата с викове всички да легнат на земята. Те размахаха пушки и мъжете се хвърлиха на земята с изскочили от страх очи.

— Правете, каквото ви казваме, и никой няма да пострада — каза Еди, знаейки колко изтъркано ще прозвучи на изплашените работници.

Линк бързо разузна сградата. Зад командната централа се намираше празна съвещателна зала и малка тоалетна, в която също нямаше никого, като се изключи хлебарката с размерите на среден пръст.

— Някой от вас говори ли английски? — попита Еди, докато слагаше белезници на тримата африканци.

— Аз — отговори единият. На синия му гащеризон имаше табелка, на която беше изписано името му. Казваше се Кофи Баако.

— Добре, Кофи, както вече казах, няма да ви нараним, но трябва да ми кажеш как да отворим шлюзовете за спешни случаи.

— Ще изпразните язовира!

Еди посочи към телефона с множество линии, на който вече примигваха четири от петте лампички.

— Вече сте се обадили на началството и аз съм сигурен, че са изпратили подкрепления. Шлюзовете няма да са отворени повече от час. А сега ми покажи как да ги отворя.

Кофи Баако се поколеба за секунда, затова Еди измъкна пистолета си от кобура, като внимаваше да не сочи към тримата мъже. Гласът му от разумен стана дивашки.

— Имаш пет секунди.

— На онзи пулт — кимна Баако към далечната стена. — Петте ключа най-горе изключват подсигуряването. Следващите пет са за включване на двигателите на шлюзовете, петте най-отдолу ги отварят.

— Може ли да бъдат затворени ръчно?

— Да, в самата стена има помещение, където са разположени големи манивели. Нужни са двама души, за да ги въртят.

Линк стоеше на входа да наблюдава за други пазачи, а Еди завъртя един след друг посочените от африканеца ключове, и вградените в таблото контролни лампички от червени станаха зелени. Преди да завърти последните пет, той вдигна микрофона пред устата си:

— Председателю, аз съм. Бъдете готови. Сега отварям шлюзовете.

— Тъкмо навреме. Абала прехвърли минохвъргачките от катерите на брега. Още няколко изстрела и ще ги прицели както трябва.

— Готови за голямата вълна — каза Еди и бързо завъртя последните пет ключа. Когато и последният щракна, се разнесе шум. В началото той беше тих, но скоро се превърна в боботене, което разтърси сградата. Шлюзовете се вдигаха все повече и водата се изстрелваше на мощни струи по предната част на стената. Долу те образуваха врящ казан, който започна да се издига, превърна се във висока два-три метра вълна, която се понесе надолу по реката и заля бреговете, късайки дървета и храсталаци.

— Ето това е — каза Еди и изпразни пълнителя си в контролното табло. Куршумите надупчиха тънкия метал и разбиха древната електроника сред облаци дим и искри.

— Това ще ни спечели малко време — отбеляза одобрително Линк.

Те оставиха техниците с белезници, заключени около краката на една маса, върнаха се при стълбите и започнаха да се спускат. Шумът и яростта на водата, която изригваше от шлюзовете, бяха невероятни, а водните пръски измокриха напълно униформите им.

Когато стигнаха долу и издърпаха гумената си лодка до водата, тя вече се беше успокоила достатъчно, за да потеглят за Бома, където беше срещата им.

На борда на „Орегон“ Хуан започна да се тревожи. Абала бе осъзнал, че катерите са прекалено неустойчиви за минохвъргачките, затова ги разтовари, а сега неговите хора ги прицелваха. Последната мина беше избухнала на по-малко от два метра от деснобордовия релинг.