Клайв Къслър - Брегът на скелетите

Ядеше и гледаше как слънцето потъва в океана, размишлявайки за живота си. Сестра й имаше съпруг и кариера плюс три деца, докато тя пребиваваше в лондонския си апартамент толкова нередовно, че се наложи да изхвърли всички растения и да ги замени е пластмасови, защото винаги умираха от занемаряване. Замисли се за последната си връзка, която постепенно се изчерпа, защото тя никога не си беше вкъщи. Но най-много размишляваше върху това, как жена с научна степен по бизнеса от Колумбийския университет е стигнала дотам, да прекарва времето си, като обикаля страни от Третия свят и разпитва рибарите къде губят мрежите си.

Когато свърши с вечерята, реши, че щом се върне вкъщи, сериозно ще огледа живота си и какво иска от него. След три години щеше да стане на четиридесет и макар това сега да не й звучеше като твърде старческа възраст, спомняше си колко древна й се струваше, когато беше на двадесет. Все още бе далеч от целите на своята кариера и се досещаше, че няма да се изкачи кой знае колко повече по стълбицата, ако не предприеме решителни действия.

За такива действия Слоун беше сметнала идването си в Намибия, но сега излизаше, че това е провал и логиката й направи пълен кръг. Започна да се ядосва на себе си как е могла да сбърка толкова.

Въздухът стана леко хладен заради вятъра, който идваше откъм студената вода. Тя нахлузи пуловера, плати сметката и остави щедър бакшиш, макар пътническият й гид да твърдеше, че келнерите не очакват да получат такъв.

Тръгна обратно към хотела, но избра различен маршрут само за да види повече от стария град. Тротоарите бяха тихи и с изключение на районите около няколкото ресторанта, по улиците нямаше движение. Макар и богата по африканските стандарти, Намибия все още си беше бедна страна и хората тук живееха с естествения ритъм на деня. Повечето си лягаха да спят в осем, така че се виждаха малко светлини в домовете.

Слоун чу стъпките, когато вятърът внезапно спря. Без лекичкото му шумолене тракането на токовете по бетона се чуваше надалеч. Тя се обърна и видя как една сянка се приведе зад ъгъла. Ако човекът беше продължил да върви, тя щеше да сметне това за пристъп на параноя. Но той очевидно не искаше тя да знае, че е там, и Слоун изведнъж осъзна, че съвсем не познава толкова добре тази част на града.

Знаеше, че хотелът й се намира вляво от нея на може би пет-шест преки по-нататък. Той се извисяваше над Банхоф Стрийт и ако тя успееше да стигне до тази улица, всичко щеше да бъде наред. Слоун се затича, изгуби единия си сандал само след няколко крачки и бързо изрита и другия. Нейният преследвач възкликна изненадано и хукна след нея.

Слоун тичаше с все сили, а босите й крака шляпаха по тротоара. Точно когато се готвеше да завие зад ъгъла, рискува да погледне назад: те бяха двама! Помисли си, че може да са двама от рибарите, които тя и Тони бяха разпитвали, но тогава успя да различи, че са бели и единият сякаш държеше пистолет в ръката.

Тя се наклони и зави зад ъгъла, след което се затича още по-бързо. Те щяха да наваксат, знаеше това, но беше сигурна, че ако успее да стигне до хотела, щяха да офейкат. Докато размахваше ръце, й се дощя да си беше сложила спортен сутиен, а не дантеленото нещо, което избра. Слоун профуча по една странична уличка. В момента мъжете не се виждаха, така че когато съзря един пасаж, тя инстинктивно хукна по него.

Беше стигнала почти до края, където той се разширяваше в друга улица, когато ритна някаква консервена кутия, която не бе забелязала в тъмнината. Болката от ударения пръст беше нищо в сравнения с яда, че не я беше видяла. Кутията издрънча като звънец и когато излезе от пасажа, Слоун знаеше, че и нейните преследвачи са го чули. Тя зави отново наляво и видя да се приближава кола. Изтича по средата на платното и започна като обезумяла да размахва ръце. Колата намали. Вътре видя мъж, жена и деца на задната седалка.

Жената каза нещо на мъжа, който виновно отмести поглед от нея, даде газ и я отмина. Слоун изруга. Беше изгубила скъпоценни секунди, надявайки се да получи помощ. Затича се отново и дробовете й започнаха да парят.

Със смайване чу пукота на пистолетния изстрел и видя облачето бетонен прах, което изригна от сградата до нея. Стрелецът пропусна главата й с по малко от тридесетина сантиметра. Тя се пребори с инстинкта да се наведе, защото това щеше да намали скоростта й, и продължи да спринтира като газела, опитвайки се да криволичи наляво и надясно с резки движения, за да не могат да се прицелят.