Клайв Къслър - Брегът на скелетите

— Стъклата на мостика са строшени от бурята или от пясъка, който го е затрупал. Обаче… — Той остави изречението недовършено и тупна с ръка по капака на входника. Металът изкънтя. — Пустинята не е успяла да влезе в помещенията на екипажа.

— Вече съм освободил резетата — каза Завала, — така че госпожице Макинтайър, моля.

Слоун пристъпи напред и завъртя колелото, за да издърпа резетата докрай. Тя дръпна капака и от него се посипа малко пясък. Каюткомпанията под палубата се осветяваше само от няколко лъча светлина, които влизаха през малките илюминатори на стената. Човек можеше да си помисли, че не бяха минали сто години. Мебелите си бяха на мястото. На печката имаше чайник, готов да стопли вода. От тавана висеше фенер, който сякаш имаше нужда единствено от клечка кибрит, за да светне.

Но когато зрението им свикна, осъзнаха, че това, което в първия момент бяха взели за чували от зебло върху масата, бяха мумифицираните останки на двама мъже. След изсушаването на телата кожата им бе станала сива и изглеждаше ронлива като хартия. Единият имаше само препаска около кръста и корона от отдавна опадали пера. Другият носеше груби дрехи, а до главата му лежеше огромна шапка с увиснала периферия, която преди единадесет десетилетия сигурно е била бяла.

— Х. А. Райдър — прошепна Слоун. — Другият трябва да е някой от воините хереро, изпратени от техния крал да намерят камъните.

— Изглежда са нападнали точно когато е започвала бурята — каза Остин, който се върна по един къс коридор. — В каютите има още десетки тела. Повечето явно са загинали в битката. Покрити са с прободни рани. По телата на хереро няма белези, значи са умрели от глад, когато пясъкът е заровил „Роув“.

— Него не са го убили — Хуан посочи трупа на Райдър. — Питам се защо?

— Както изглежда, тези двамата са останали последни — подхвърли Завала. — Вероятно са умрели от жажда, когато водните запаси на кораба са свършили.

— В онези години Райдър е бил много известен — замислено каза Слуон. — Може да са се познавали. Да са били приятели отпреди кражбата.

— Това е тайна, която никога няма да разкрием — каза Макс, като пристъпи напред, за да вземе една от чантите, оставени под масата. А що се отнася до това… — Той вдигна чантите за седлото, но изсъхналата кожа се скъса и на пода се изсипа цял водопад диаманти. Бяха необработени, светлината беше оскъдна, но те все пак проблясваха като късчета уловена слънчева светлина. Всички се развикаха радостно. Слоун вдигна един двадесеткаратов камък и го поднесе към илюминатора, за да го разгледа. Мафана загреба с две шепи диамантите и ги остави да се изсипят през пръстите му. Изражението му подсказа на Хуан, че той не мисли за себе си, а за това какво означава подобно богатство за неговия народ.

Старият сержант отвори другите торби и започна да рови из камъните за най-големите и най-чистите. Трябваше доста да избира, защото миньорите хереро, които са копаели диаманти на своя крал, са подбирали само най-хубавите. Ръцете му се напълниха и той се върна при Кабрило.

— Моузис ми каза, че си му дал шепа камъни като предплата — тържествено каза Мафана. — Нареди да ти върна два в израз на благодарност.

Хуан беше трогнат от жеста.

— Мафана, това не е нужно. Ти и твоите хора се бихте и умирахте за тези камъни. Такава беше нашата сделка.

— Моузис каза, че вероятно ще отговориш така, затова аз трябва да ги дам на господин Хенли. Моузис твърди, че той е по-малко сантиментален от теб и ще ги приеме от името на вашия екипаж.

— Напълно прав е — отговори Макс и протегна ръце. Мафана му подаде камъните. — След като неотдавна се правих на експерт бижутер, бих казал, че това тук струва един милион долара.

— Явно не си бил твърде добър в тази роля. — Слоун взе най-големия камък в купчината и му го показа. — Само този ще донесе милион, когато бъде полиран и нарязан.

Макс успя единствено да се ококори, което предизвика нов взрив от смях.

Час по-късно, когато всички бяха разгледали кораба, Слоун намери Хуан на носа на „Роув“ със скръстени на гърба ръце.

— Как се пееше в песента? — подхвърли тя, докато се приближаваше. — Дай ми кораб и звезда, до която да стигна.

Той се обърна и се усмихна.

— Само гледам пясъчните дюни.

— Четох корабния дневник. Х. А. Райдър е продължил да го води, след като пясъкът ги е погребал. Кърт беше прав, че хереро са нападнали в разгара на бурята. Изклали са екипажа до крак. Всички, с изключение на Райдър. Вождът им някога бил работил за него като водач и му дължал живота си. Райдър го спасил, когато бил нападнат от лъв. Но това не е имало значение.