Клайв Къслър - Брегът на скелетите

— Две минути — каза Макс в ухото му, когато най-сетне стигна до плетката експлозиви, която разрязваше кораба на две.

Сингър беше изтръгнал батерията от детонатора и скъсал кабелите, по които трябваше да протече токът, за да избухне зарядът. Хуан първо трябваше да разкачи детонатора между експлозивите, за да не затвори по случайност веригата. Използвайки джобното ножче, което Еди беше прибрал от Дяволския оазис, обели гумената изолация, за да оголи медните кабели, преди да ги свърже пак. Те бяха общо три и всеки му отне по двадесет секунди.

Лампичката на детонатора светна зелено. Вече разполагаше с изправна верига.

— Хуан, една минута. — Той точно свърза едната дължина хипертерм с детонатора и се готвеше да направи същото с втората, когато чу по радиостанцията:

— Председателю, говори Мърф. Торпедата са на сто и четиридесет метра от целта.

— Продължавай! Аз почти свърших. Готово!

Веригата беше затворена. Хуан се обърна и затича към кърмата, но пронизващата болка в изгорелия крак му пречеше. Сега се състезаваше с две торпеда, които приближаваха кораба със скорост от четиридесет възела. Беше пробягал тридесет метра, когато Мърф отново докладва, че торпедата са на деветдесет и пет метра. Той ускори спринта, макар че изпитваше ужасна болка и при всяка стъпка надаваше писъци.

— Председателю, четиридесет и пет метра — каза Марк с такъв тон, сякаш Хуан беше сбъркал нещо.

Той пробяга още няколко метра преди да натисне дистанционното на детонатора.

Хипертермът избухна в ослепителна арка от светлина, която съперничеше по яркост на слънцето. Магнезиевата сърцевина се нагря до две хиляди градуса. Пламъците се стрелнаха от средата на кораба като светкавици, стоманената палуба омекна като восък и толкова се нагря, че рухна в трюма почти течна. От горещия метал носът се обгърна с облак отровен пушек. Светлината, която се отдели, изпълни небесата и превърна безрадостното сиво на бурята в блестящо бяло. Експлозивът сряза цялата палуба и продължи, режейки корпуса чак до ватерлинията толкова бързо, че човек трудно можеше да го следва с очи.

Хуан усети с гърба си силния термичен шок на тридесет метра зад него и ако не беше дъждът, вероятно щеше да изгуби косата си.

Със същата бързина, с която беше пламнал и разрязал кораба, хипертермът угасна и остави подире си тясна цепнатина с червени назъбени ръбове.

Хуан успя да пробяга още двадесетина метра, преди руските торпеда да ударят кораба точно под мястото, където палубата и корпусът вече бяха срязани. Сътресението от двойния взрив го подхвърли във въздуха и го запрати върху палубата, а вода и парчета разкъсан метал се разхвърчаха наоколо. Носът се откъсна от останалата част на танкера и веднага потъна. Вълните, вдигнати от стрелването му в дълбините, нахлуха в трюмовете и разплискаха останалите валма през тръбите, които свързваха цистерните. От разкъсаната страна на борда гелът изригна в гейзер, който се издигна на повече от тридесет метра височина. Знаеха, че това ще се случи, но го приеха като малката цена, която трябваше да платят, защото остатъкът от органичните валма щеше да остане в плен на кораба.

Хуан залитна и се изправи на крака, а главата му кънтеше от взривовете. Когато погледна напред, видя океанът да се надига от мястото, където преди малко беше носът, и да расте като стена, докато корабът бавно се предаваше на водата. Големите дизелови двигатели на „Сидра“ продължаваха да работят и да въртят витлата. Това щеше да реши съдбата му, защото го вкарваха под водата със скорост седемнадесет възела.

— Хуан, аз съм Джордж. — Той погледна нагоре и видя, че хеликоптерът се рее над него. — Мисля, че имам достатъчно гориво, за да направя един опит.

— Няма да имаш време — каза Хуан и отново се затича към кърмата. — Това корито потъва по-бързо, отколкото си представях. Ще е под водата след по-малко от минута.

— Въпреки това ще опитам. Ще те чакам край релинга на кърмата.

Кабрило просто продължи да тича.

— Ние също идваме — обади се Макс Хенли от „Орегон“. — Спасителните екипи се подготвят, ако се наложи да скочиш във водата.

Хуан продължи да тича откъм десния борд, за да избегне мястото, където корпусът беше пукнат. Зад гърба му водата се покачваше. Вече една трета от танкера беше под водата и с всяка секунда потопената част се увеличаваше.

Той стигна до надстройките и профуча по тясната пътека между тях и релинга, а стъпалата му плющяха по все по-стръмната палуба. Стигна до входа към жилищния отсек, когато водата вече заливаше мостика. Нямаше и следа от Джордж Адамс и хеликоптера. Трябваше да се държи и да се моли, когато корабът под краката му се забиеше отвесно във водата, да не го завлече твърде дълбоко.