Клайв Къслър - Брегът на скелетите

Хуан блъсна вратата навън. Хеликоптерът се движеше най-малко с двадесет километра в час на три метра височина, но въпреки това той скочи.

Стовари се тежко на палубата, претърколи се по горещите метални листове и накрая се спря в стойката на някакъв тръбопровод. Скочи на крака, тялото му сякаш избухна от голямото претоварване, но той хукна с все сили, стиснал пистолета си здраво в ръка.

Сингър го видя да скача от хеликоптера и се затича още по-бързо. Дългите му крака бяха като на газела. Независимо колко силно искаше да хвърли батерията в морето и да довърши своята мисия, мъжът, който го следваше, беше още по-обсебен от своята. Той хвърли поглед през рамо и видя, че с изкривено от ярост лице Кабрило е скъсил разстоянието.

Поредната вълна мина под танкера и корпусът му изстена от натоварването. Цепнатината откъм левия борд се затвори с трясък, когато вълната повдигна кила. Когато тя отмина, пукнатината отново се отвори, още по-голяма от преди. Сингър видя дупката и беше достатъчно далеч от релинга, за да я избегне, когато тя се затвори. Но не съобрази, че щом зине отново, тя ще разкъса с такава лекота палубата.

Опита да я заобиколи и неловко прехвърли тежестта си, но кракът му пропадна и назъбеният ръб раздра непромокаемите панталони и плътта под тях. Батерията изхвръкна от ръката му и се плъзна по палубата. Той изрева от болка, защото и другият му крак пропадна в дупката, и се полюшна над гладката повърхност на валмата, които още се плискаха в резервоара. Грубият метал на палубата разкървави ръцете му, докато се опитваше да се набере и измъкне, преди пукнатината отново да се затвори.

Кабрило се хвърли към него точно в мига, когато двете половини на разкъсаната палуба щракнаха като ножици. Той се блъсна в Сингър и в същия миг го обля нещо горещо, а ушите му писнаха от пронизителен писък. Отърси се от замайването, предизвикано от падането, и погледна към Сингър. Всичко под горния край на бедрата му беше отрязано и паднало в цистерната. От чистите срезове се лееха потоци кръв, розови от дъжда.

Той изпълзя до Сингър и го сложи да легне по гръб. Лицето му беше бледо като на призрак, а устните вече бяха посинели. Мозъкът отказа да изпитва повече болка писъкът му внезапно секна. Беше на път да изпадне в шок.

— Защо? — попита Хуан, преди мъжът да умре от раните си.

— Налагаше се — прошепна Сингър. — Хората трябва да започнат да действат, преди да е станало твърде късно.

— Не ти ли е хрумвало, че бъдещето се грижи само за себе си? Преди сто години хората не са виждали слънцето в Лондон заради промишленото замърсяване. Технологията се разви и смогът изчезна. Днес твърдите, че колите са причина за глобалното затопляне. След десет или двадесет години ще се появи нещо, което ще направи двигателя е вътрешно горене старомоден.

— Не можем да чакаме дотогава.

— Значи трябваше да похарчиш милионите си, за да бъде изобретено по-скоро, вместо за една демонстрация, която няма да промени нищо. Сингър, точно това е проблемът с твоето движение. Вас повече ви е грижа за пропагандата и интервютата в пресата, а не за конкретните решения.

— Хората искат да вземем мерки — възрази той със слаб глас.

— За ден или седмица. За да предизвикаш промяна, ти трябват алтернативи, а не ултиматуми.

Сингър не каза нищо. Предизвикателството избледня в очите му последно и той умря.

Фанатиците като него никога няма да разберат природата на компромиса и Хуан знаеше, че не могат да го приемат. Той се изправи на крака, вдигна батерията и отново побягна към носа.

— Макс, какво е положението?

— Разполагаш с три минути, преди торпедата да изразходват акумулаторите си.

Заради кабелите за управление капаците на торпедните апарати на „Орегон“ не можеха да се затворят, за да се заредят други торпеда от склада на кораба. Ако Хуан не възпламенеше хипертерма сега, щеше да им отнеме тридесет минути, докато пуснат други торпеда във водата, а дотогава „Сидра“ щеше да се е счупил на две.

— Не ме чакайте. Ако не мога да взривя хипертерма, ударете кораба с торпедата. Може да извадим късмет и взривяването им да възпламени зарядите за рязане.

— Това не ми харесва.

— А как смяташ, че се чувствам аз? — попита Хуан, без да забавя бяг.

Танкерът му се струваше невъзможно дълъг, носът му заприлича на хоризонт, който никога не се приближава. От горещината, която се излъчваше от плочите на палубата, порите му бълваха пот и всеки път, щом левият му крак докоснеше земята, той усещаше как се покрива с мехури. Но Хуан не им обърна внимание и продължи да спринтира.