Клайв Къслър - Брегът на скелетите

— Джордж, какво е положението? — попита Хуан, като се мъчеше да си поеме дъх.

— Прелетях край мостика, но не видях никого. Палубите са хаос от тръби и колектори. Никъде не видях Сингър.

— А при теб, Макс?

— Танкерът е в обсега на торпедата и чакаме твоя сигнал.

— Добре.

Онова, което Хуан бе помислил за пръски вода от вълна, ударила се в носа, се оказа началото на силен дъжд. След малко той отслабна, но не спря напълно. Трябваше да бързат, за да спазят два безмилостни срока. Единият беше да попречат на танкера да завърши своя завой, а другият — да поставят експлозивите и да се върнат на борда на „Орегон“, преди дъждът да им попречи. Можеше само да се надява, че ще извадят късмет.

Еди започна да поставя експлозивите по ширината на кораба върху един от шевовете, свързващ две секции на корпуса. Хуан се зае с детонатора и го провери няколко пъти с дистанционното, което носеше в джоба си, преди да го монтира в първата дължина от хипертерм. Трябваха им шест шестметрови парчета, за да опашат носа на танкера. Във всяко имаше батерийна. Когато бъдеше задействана, тя щеше да активира магнитно поле, което закотвяше експлозивите към стоманената палуба. Така нямаше опасност да се търкалят с движенията на кораба.

Еди и Хуан трябваше заедно да спуснат по една дължина от двете страни на корпуса и сега част от хипертерма се полюшваше над водата. Електромагнитите ги залепиха за корпуса по протежение на заварката. Когато свършиха работата си, бяха разположили експлозивите така, че покриваха всеки сантиметър от кораба над ватерлинията. Допълнителните дължини оставиха на купчина на палубата.

Хуан повика Джордж по радиото веднага щом Еди направи последната връзка. Дъждът се усилваше, лееше се на дебели струи, които намаляваха видимостта, и далечните надстройки изглеждаха безформени и призрачни. Докато Адам се подготвяше да извърши най-сложното прибиране на екип в кариерата си, Кабрило се свърза с Хенли.

— Макс, експлозивите са поставени. Изстреляй торпедата. Когато пристигнат, вече ще сме излетели от тук.

— Разбрано — отговори приятелят му.

В оперативния център Макс отвори двата външни капака на торпедните апарати и включи програмата за контрол на торпедата. На екрана се появи триизмерното изображение, получавано от корабната радарна и сонарна системи. „Сидра“, който се носеше наоколо шест километра от „Орегон“, се виждаше ясно. Според жаргона на подводничарите от Втората световна война това щеше да е „изстрел за леваци“.

— Уепс, по мой знак изстреляй торпедото от първия апарат — нареди Макс. — Огън!

Обвито в пашкул от сгъстен под високо налягане въздух, дългото близо седем метра торпедо излетя от апарата и измина почти двадесет метра, преди акумулаторите му от сребро и цинк да задвижат електрическия двигател. На руското торпедо му трябваха само няколко секунди, за да стигне до работната си скорост от четиридесет възела.

На екрана се виждаше как торпедото се носи към танкера, а в килватера му се влачеха тънките кабели за управление. Засега Макс остави рибата да си плува свободно, но държеше ръка на джойстика, за да го направлява, ако се наложи.

— Втори апарат, огън.

Мърф изстреля второто торпедо. Звукът от излизането му от тръбата проехтя из кораба като тютюнджийска кашлица. След няколко секунди той докладва:

— Двете торпеда са изстреляни и се движат по избрания курс.

— Хуан — повика Макс, — рибите вече плуват, време е да се махате от там.

— Работим по въпроса — отговори Кабрило.

Той гледаше нагоре как в бурята Джордж спуска хеликоптера все по-ниско и по-ниско. Това беше третият му опит да се доближи до палубата. Виещият вятър беше осуетил другите два. Докато хеликоптерът се рееше на петнадесетина метра над танкера, силен порив на вятъра се стовари върху него и Джордж незабавно компенсира, като изравни скоростта с тази на „Сидра“.

— Хайде, Джорджи, момчето ми — каза Еди, като подскачаше, за да предпази подметките си от стопяване. — Можеш да го направиш.

Хеликоптерът се спусна още по-ниско и роторите му помитаха в кръг дъжда и бурята. Зад предното стъкло се виждаше Адамс. Красивото му като на филмова звезда лице беше сковано от напрежение, а очите му не мигаха. Шасито се рееше на три метра от палубата и когато „Сидра“ започна да се изкачва по друга вълна, разстоянието намаля още. Еди и Хуан заеха позиция, за да могат да отворят задните врати на машината и да се хвърлят вътре колкото може по-бързо.