Клайв Къслър - Брегът на скелетите

Някакъв терорист изскочи внезапно иззад железен сандък и се приготви да хвърли граната по един ранен зимбабвиец, намерил укритие зад големия вентил. Хуан го прониза с един изстрел и след секунди гранатата избухна, вдигайки във въздуха трупа му и обезобразеното тяло на някакъв негов другар сред кълбо от пламъци и дим.

Преди някой да разбере откъде беше дошъл изстрелът, Хуан изскочи изпод крана, хукна приведен по платформата и се хвърли зад купчина дебели петнадесет сантиметра сондажни пръти. Той се изви така, че да може да надникне през тях. Гледката го обърка, сякаш му бяха сложили фасетното око на муха, но все пак успя да види един от бунтовниците да минава покрай сондажната кула на няколко метра от мястото, където петролът бликаше свободно.

Хуан пъхна цевта на своя МП-5 в отвора и даде откос от три куршума. Два от тях се удариха във вътрешните стени на пръта и отлетяха незнайно къде, но единият улучи бунтовника ниско в стомаха. Той залитна назад и падна в лавината от суров петрол. За секунда изглеждаше така, сякаш се е облегнал на извиращата струя, но тя бързо го засмука и той изчезна във водопада, който се спускаше към океана.

Кабрило мина от другата страна на купчината пръти малко преди бунтовниците да я засипят с автоматичен огън. От попаденията тръбите звънтяха мелодично. Той започна да осъзнава, че нападението може да се провали. Ако Линда не свършеше скоро долу и не доведеше своите хора като подкрепление, Хуан трябваше сериозно да се замисли дали да не даде заповед за отстъпление. „Орегон“ не можеше да им помогне, без да рискува да подпали платформата.

Освен това знаеше, че при толкова боеспособни бунтовници спускането долу при миниподводницата беше равно на самоубийство. Щяха да бъдат надупчени, преди да са стигнали и до средата на стълбата. Хуан трябваше да измисли нещо друго и се поколеба дали да не вземат спасителната лодка на платформата. Съдът от фибростъкло можеше да бъде спуснат автоматично. Единственият проблем беше, че стойката му се намираше на закътано място в другия край на платформата. Обаче, за да стигне там, той трябваше да прекоси откритото пространство. Доколкото можеше да определи, това си беше чисто самоубийство.

Хуан завъртя ключето на радиостанцията си, за да намери честотата на Линда, когато поредният залп се заби в сондажните пръти.

— Линда, Кабрило. Забрави за работниците и си размърдай задника, за да дойдеш бързо тук. — Тя не отговори и Хуан я повика отново. Къде ли се беше дянала?

Тя беше тренирала по пет часа седмично всяка божа седмица, и то в течение на две години. Това правеше повече от петстотин часа върху рогозките, които Еди Сенг беше качил на „Орегон“, за да има истинско карате дойо. Той беше учил при учител, когото не го беше грижа за рангове, защото на света имаше малцина достатъчно способни, за да му дадат диплома.

За Линда беше достатъчно да чуе гласа на Хуан, за да излезе от обхваналата я паника и да започне да действа. Тя направи крачка встрани и назад светкавично бързо и убиецът не осъзна, че сега ложата на оръжието опира в хълбока й. Линда стовари лакътя си в слънчевия му сплит. Ударът му изкара въздуха и зловонният му дъх едва не я задави. Но тя стовари юмрук между краката му, припомняйки си думите на Еди, когато стигаха до този елемент на често тренираната контраатака: „Когато почувстваш тежестта му върху гърба си, отхвърли го. Ако не стане, стисни го за топките, докато не рухне“.

Почувства, че мъжът се отпуска върху нея. Затова го сграбчи за ръката, повдигна хълбок и го хвърли през рамо, но не го пусна, за да може съчетаната им маса да го блъсне в пода на платформата. Терористът зяпаше като риба, не можеше да си поеме въздух. Линда му нанесе каратистки удар по гърлото. Очите му потрепнаха и се обърнаха. Щеше да е в безсъзнание поне няколко часа.

Тя стана на крака и видя, че боецът, когото тя наричаше наум снайпериста, наднича през отвореното гише откъм столовата. В момента сваляше калашника си, защото не беше посмял да стреля досега. Тя му кимна отсечено и в отговор получи широка усмивка.

За всеки случай Линда сложи чифт пластмасови белезници на терориста и ги заключи около крака на готварската печка. Когато се върна в столовата, видя, че другите двама от екипа й още охраняват вратата, за да не може никой да излезе и да бъде убит горе на платформата.

По пода лежаха тела. Неколцина бяха мъртви, но повечето бяха просто ранени в безсмисленото клане. Някои от колегите им вече се бяха заели да им помагат да легнат или седнат по-удобно и притискаха бинтове и парцали от дрехи върху раните. Един от тях ги ръководеше. Беше бял, със сламено руса коса около червеникава плешивина и с най-големите ръце, които Линда беше виждала. Мъжът притежаваше грубовата красота, каквато не бе срещала досега. Когато се изправи, за да прегледа един работник, облегнат на обърнатата маса, той я забеляза и с пет широки крачки стигна до нея.