Клайв Къслър - Джунглата

— Направо да не повярваш, но тя излезе от кризата — съобщи му радостно Линда.

— Наистина ли? — изненада се Хуан, защото когато преди няколко дена се сбогуваха, нямаше такива признаци.

— Няма да повярваш и кой свърши работата. Двамата точат лиги по нея повече, отколкото за момичето, което спасихме от потъващия туристически кораб…

— Янике Дал — подсети я Хуан. — Тя беше единствената оцеляла от „Златна зора“.

— Точно така. Както и да е, на двамцата им хрумнала прекрасната идея да вдигнат парапланера, който използваме за бойни скокове, с помощта на лебедка от кърмата, така че да могат да летят след кораба. Трябва да им се признае, че подейства като магия и повечето от нас го опитаха. Говорих с Хъкс по въпроса и тя ми припомни, че Солей си пада по адреналина. Трябваше й разтърсване, което да й припомни, че все още е жива.

Линда натисна няколко бутона на клавиатурата, вградена в подлакътниците на стола, и на големия екран се появи изображението от насочената назад камера. Там бяха Марк и Стоуни със Солей Кроасар, която вече си беше сложила черната парашутна сбруя и Марк я закачаше за тънкото въже, излизащо от лебедката. Докато гледаха, Солей се качи на релинга с малкия парашут под мишница. Обърна се напред, подхвърли нещо на Ерик през рамо и метна парашута право нагоре във въздушното течение на „Орегон“. Вятърът изду основния парашут в абаносова на цвят дъга, дръпна сбруята, вдигна Солей от релинга и започна да я издига почти диагонално със замайваща скорост.

Линда докосна клавиатурата и камерата се изви нагоре, докато не улови Солей като силует на фона на лазурното небе. Намираше се на около шейсет метра от палубата и поради голямата скорост на кораба щеше да продължи да се изкачва все по-високо и по-високо, ако не беше въжето.

Кабрило не беше много сигурен, че това му харесва. Преди години си бяха навили на пръста, че могат да сърфират в килватера, докато корабът плава бързо, използвайки въже, закрепено на удължител от вратата на хангара за лодки на десния борд. Всичко беше наред в продължение на десет минути, докато Мърф не изпусна Т-образната ръкохватка. Бяха принудени да спрат кораба и да спуснат на вода един от „Зодиаците“, за да му спасят задника.

След време Марк предложи да закрепят спасителна мрежа зад гаража за следващия им опит, но Хуан още в началото сложи край на замисъла им. Сега прецени, че ако това тук е нужно, за да измъкнат Солей от черупката й, значи всичко е наред.

— Предполагам — каза той, след като я беше гледал известно време, — че ако някога радарът се повреди, можем да използваме парашута, за да издигаме наблюдатели.

— Трябва да опиташ — окуражи го Линда. — Много е яко.

— И докато двамцата си играят на Икар, как върви проучването?

— Без резултат — отговори Линда. — Не можахме да намерим нищо, което да свързва Бахар, макар и косвено, с криминална или терористична дейност. О, чакай малко. Нефтената платформа. Била е част от нещо, наречено Проект „Оракул“. Мърф откри тази информация в изтрит файл на фирмения сървър на Бахар. Обаче вече не може да прониква в него, защото са инсталирали нова защитна стена, през която няма как да мине.

— Не мога да повярвам.

— И той. Обаче имам и добра новина. Лангстън се обади преди няколко часа. Има задача за нас.

Хуан беше едновременно шокиран и обнадежден. Толкова дълго бяха оставени на сухо, че у него се затвърди убеждението, че ЦРУ повече никога няма да използва услугите им.

— Каква задача?

— Китайците са построили нов свръхмодерен шпионски кораб. В момента се намира пред крайбрежието на Аляска. Лангстън иска да ги убедим да си вървят у дома. Каза, че ще измислиш нещо, което да не предизвика международен скандал. Отговорих му, че ще ни е нужна една седмица.

Кабрило вече беше започнал да обмисля задачата, когато случайно погледна към екрана. Солей не се виждаше. Той се протегна, нагласи камерата и видя, че я свалят на борда. Марк и Ерик гледаха тревожно, което го накара да се запита дали всичко е наред. Когато стъпи на палубата, тя дръпна рязко едно от въжетата на парашута, изваждайки въздуха от тази страна и започна да сгъва купола. Ерик й помогна да го свие на топка, а вятърът се бореше да го напълни отново. Марк Мърфи тичаше към надстройката.

Хуан превключи на предната камера и на плазмения екран на стената се появи носът, който пореше водите на Средиземно море. Минаха десет минути, а Мърф не се появи при него в операционния център. Тогава председателят го потърси по телефона в стаята му.