Клайв Къслър - Джунглата

Както се бяха уговорили, нанесоха удара трийсет секунди след като се бяха разделили пред кухнята — така всеки щеше да разполага с нужното време да заеме позиция. Хуан отброи наум тези последни няколко секунди, точен като швейцарски хронометър. Точно в последната секунда чу две приглушени покашляния от предната част на къщата. Мишената на Линк беше мъртва. Хуан отвори евтината врата от пресован картон с дървена рамка и видя своята мишена, просната с разперени крайници на обикновен железен креват. До терориста имаше шкафче, на което лежаха пистолет, а върху него книга. На пода се търкаляха купчина дрехи, а сред тях една, която не беше предназначена да пази носещия я от капризите на времето. Хуан видя издутините от пресовките пластичен експлозив и жиците, които опасваха жилетката.

Без да се колебае, прекоси разстоянието до леглото, доближи заглушителя на два сантиметра от главата на похитителя и му пусна два приглушени изстрела в черепа. При първото попадение тялото подскочи, но при второто остана неподвижно.

В момента нищо не чувстваше. Не изпитваше разкаяние, че е убил друго човешко същество. Според представите му за морал убийствата тази вечер бяха нещо като изкупление. От станалото нямаше да изпитва нито удоволствие, нито вина, но щеше да погребе този спомен колкото може по-дълбоко в паметта си. Убийството на спящ човек, независимо какво е направил, за да заслужи тази участ, просто не беше в стила на председателя.

Когато излезе в коридора, Мак Ди стоеше там с малко русо момиченце, което не се беше събудило, на ръце. Кабрило носеше обезопасената жилетка с експлозиви.

— Чисто е — каза Хуан и свали първо очилата за нощно виждане на Лоулес, а после и своите.

— Чисто е — повтори като ехо Линк, който се появи в коридора, също понесъл жилетка на самоубиец. — Какво ще правим с тях?

— Ще ги вземем с нас и ще ги хвърлим в езерото Пончартрейн.

Следващата част от плана беше предназначена да заблуди полицията. Кабрило не искаше пазителите на реда да заподозрат, че станалото има нещо общо с тероризъм. Линк носеше хидратираща раница на гърба си, но вътре вместо вода или енергийна напитка имаше бензин. Той започна да полива всички леснозапалими предмети, а Кабрило се зае да разхвърля виали, каквито често се ползват от продавачите на крек, свещи и лъжици за „варене“ на хероин и спринцовки. Знаеше, че ченгетата щяха да проверят оборудването за наркотици и нямаше да открият следи от такива, но се надяваше, че няма да обърнат голямо внимание на тази аномалия, доволни, че още трима наркотърговци са гушнали букета. Кабрило остави и малка медицинска везна и няколко стодоларови банкноти, пъхнати в касетка с големината на кутия за пури, която хвърли под едно от леглата. Везната и касетката бяха купени в „Уол март“, а парите, неупотребявани банкноти, беше взел от касата в конспиративната им квартира. Сцената беше подготвена. Сделка за наркотици, която е завършила зле. Край на историята.

Мак Ди чакаше отвън, а спящата му дъщеря още не знаеше, че мъките й са свършили.

Хуан излезе последен и затвори задната врата, след като хвърли запалена кибритена клечка в локва бензин. Докато прекосят храсталаците в задния двор, къщата се превърна в клада и високи пламъци изригваха между покривните греди. Деца с ококорени очи и техните родители бързаха да заемат най-добрите места по моравите, а скоро пристигналите преуморени пожарникари се бореха с разбеснелите се пламъци, които не можеха да победят. Къщата изгоря до основи и когато огънят изгасна напълно, мешката с вече белязаните оръжия и двете жилетки с експлозиви лежаха на дъното на езерото Пончартрейн, а Лоулес, родителите му и малката му дъщеричка пътуваха към крайбрежието. Невзрачната кола под наем вече бе преполовила пътя до Хюстън. Мак Ди щеше да се върне на „Орегон“, след като прекара няколко дена със семейството си.

Бяха минали двайсет и четири часа, откакто факсът пристигна в Белия дом. На повече от осем хиляди мъже и жени бе поставена задачата да открият кой се крие зад случилото се и как е успял да го постигне. Бяха мобилизирани агенти от всички краища на страната, макар повечето да не знаеха каква е целта на търсенето, защото произшествието беше класирано като повече от свръх секретно.

Овалният кабинет бе обхванат от нерешителност. Демонстрацията на сила от техния враг беше убедителна, но исканията му определено бяха прекалени. Президентът не можеше да изпълни никое от тях, защото това щеше да навреди на националната сигурност и да сведе шансовете му да спечели втори мандат до нула. Обаче, за да му се отдаде дължимото — последното го вълнуваше много по-малко.