Клайв Къслър - Мираж

– Майк – каза Хуан, – вземи проба от тази клетка. Приоритет номер едно.

– Повтори Троно заповедта, от клетката

– Разбрано. Искаш проба за да няма някакво объркване.

Еди спусна «Номад» на морското дъно на около три метра от потъналия кораб. Кабрило и Троно превключиха на собствените си бутилки с тримикс, изчакаха минута, за да се уверят, че имат постоянен приток на въздух за дишане, после се оттласнаха от миниподводницата.

Еди бе разположил «Номад» така, че ги предпазваше донякъде от силното течение, затова и лесно доплуваха до миноносеца. Докато Майк се зае да взима пробата с малък трион с диамантени зъбци, Кабрило успя да се промъкне през един от квадратните отвори. За целта първо трябваше да свали бутилките от гърба си и да ги провре през отвора, преди да се промъкне и той. Щом отново закачи бутилките на гърба си, изплува до отворената задна палуба, откъдето едно време корабът бе пускал мини. Сега, когато беше извън закрилата на «Номад», през цялото време се държеше с една ръка за кораба. Клетката щеше да го спаси от отнасяне, но при удара в нея можеше да повреди оборудването или да си счупи нещо.

Стигна до врата, която водеше в кораба. Преди да предприеме каквото и да било, почука с железния край на водолазния фенер, за да провери здравината на метала. Към края на вратата се отчупиха няколко парченца, но като цяло металът изглеждаше здрав.

– Влизам – обяви той на останалите.

– Разбрано – каза Макс. Стандартната процедура изискваше Майк да застане на вратата, в случай че нещо се обърка. Обаче партньорът на Председателя беше само на секунди разстояние.

Проходът беше стандартен коридор с врати, водещи наляво и надясно. Всяко от помещенията беше черно, докато Хуан не плъзнеше лъча на фенерчето из него. Изглежда корабът беше напълно оголен, сякаш бе подготвен да бъде предаден за нарязване. Никъде нямаше мебели, а от зеещите тръби беше ясно, че мивките и тоалетните също са били демонтирани.

Стигна до стълби, където неочаквано движение го накара да отстъпи назад. Покрай него профуча сребриста риба от неизвестен вид, махайки опашка с все сили.

– Какво стана? – попита Хенли тревожно. Колкото и да беше лошо за Хуан, трепкащото видео сигурно не беше показало какво го уплаши.

– Нищо, просто една риба. – Обикновено Хуан щеше да пусне някаква шега, но с фалцета, причинен от хелия, това беше направо невъзможно.

Реши, че каквото и оборудване да е монтирал Тесла, сигурно ще е на долната палуба. Заплува надолу по стълбището с много стръмни стъпала и стигна до помещение, в което преди са били съхранявани мини. За негова изненада, вместо да е празно, по-голямата част от него заемаше странна машина. Хуан щракна няколко снимки с фотоапарата си с висока резолюция.

– Какво виждам? – попита Макс, разочарован от лошото качество на видеокартината въпреки високата цена на оборудването.

– Някаква машина – обясни Хуан. – Никога не съм виждал подобно нещо.

Това бяха квадратни приспособления, от които излизаха жици, преплитайки се в замайващи извивки. Части от машината бяха нападнати от морски организми, а други, подобно на клетката, бяха останали незасегнати от тази напаст. Дебели кабели излизаха от горната част на машината и изчезваха в тавана, където сигурно бяха закачени към клетката. Зад машината стоеше динамо, чиито медни намотки се бяха превърнали в позеленели руини. Не видя доказателства за казаното от професор Тенисън, нито пък беше очаквал да види.

Макар да не бе инженер, Кабрило беше достатъчно на «ти» с технологиите, за да разбере, че е изправен пред нещо напълно ново. Нямаше съмнение, че това е работа на Тесла, но предназначението ѝ продължаваше да е неясно. Оптическа маскировка? Телепортация? Смъртоносни лъчи? Носеха се различни слухове, но това нещо беше уплашило хората толкова, че се бяха погрижили да му осигурят воден гроб. Също така видя доказателства, че някой се беше гмуркал до кораба преди тях, защото части от машината липсваха.

В този момент осъзна, че съзнанието му се е отвлякло от техническата страна на гмуркането, защото в интеркома прозвуча пронизителният сигнал за тревога. Идваше от «Орегон».

– Макс? – Минаха секунди, без да получи отговор. – Макс!

Пронизителната сирена за тревога беше последвана от червените проблясвания на сигналната лампа, показващи, че автоматизираните системи на «Орегон» минават в режим на бойна готовност. От интеркома се понесе зноен женски глас: «Екипажът да заеме бойните си постове. Екипажът да заеме бойните си постове».