Клайв Къслър - Огнен лед

Чува се тихо шумолене, докато мъжете опипват снаряжението и проверяват за сетен път оръжието си. Повечето са снабдени с автоматични пушки „Колт“, скъсена версия на прочутата М-16. Един огромен и силен като бивол мъжага носи М-60, лека картечница, която обикновено се обслужва от двама души. Друг има дванадесет зарядно пушкало, с огромен калибър, чиито куршуми пробиват метал. В добавка към личното си въоръжение, специалистът подривник носи сак с пластичен експлозив и детонатори.

Мейсън командва отряд от шестнадесет души, който ще атакува десния борд. Левият е поверен на помощника му. Независимо от доброто въоръжение, тридесет и двама души си остават малобройна група за завладяването на такъв огромен кораб, какъвто е „Атамански изследовател“. Влизането в открито сражение с екипажа е последното нещо, което биха си пожелали „тюлените“. Главното им оръжие е изненадата, а първи съюзници — шокът и объркването.

— Последна проверка! — казва Мейсън. Той е снабден с Моторола МХ 300, която има ларингофон и прикрепена към ухото миниатюрна слушалка. Хората се обаждат един по един, а лейтенантът брои. Шестнадесет. Всички са свързани помежду си. От втория хеликоптер се обажда помощникът. Той и хората му са готови.

Мейсън изважда мобифон и натиска бутон. Апаратът е специален и го свързва директно с другите отряди.

Докато отрядът на Мейсън се носи с максималната скорост на хеликоптерите 230 км/ч., на изток от Бостън — другите отряди поемат с подобни задачи на юг. Ако лейтенантът бъде изваден от строя, командването на операцията се поема от командира на втория, а след това — на третия отряд.

— Тук Омега едно — казва Мейсън. — Омега две, приемам.

— Омега две приема, как е на терена?

Мейсън се усмихва на несполучливата рима. Той добре познава и високо цени командира на отряда от Делта, чернокож американец, на име Джо Луис, кръстен на великия боксьор.

— Всичко е наред, Джо! Десет минути!

— Роджър. Ей, Зак, началниците не можаха ли да измислят нещо по-оригинално от „Омега“? Например, „Трите мечета“?

— Адмиралът не си пада по приказки. Освен това, ред беше на въздушните сили да определят наименованието.

— Добре — добре. Осем минути.

— Обади се, когато установиш визуален контакт!

— Добре. Край!

Мейсън натиска друг бутон, за да извика Уил Кармайкъл, командир на Омега три. За разлика от Луис, Кармайкъл е като изваден от учебник. Дори най-спонтанните му реакции приличат на предварително обмислени. Той съобщава, че се движи точно по план и добавя:

— Фасулска работа.

Мейсън знае от опит, че да се завладее един голям и вероятно добре охраняван кораб съвсем не е фасулска работа. Те са упражнявали десетки пъти подобна операция, но действителността винаги може да поднесе изненади. Успехът на мисията зависи от максималното отдалечаване на момента, в който ще бъдат забелязани. Този тип хеликоптер е идеален за случая. Той е сравнително тих, разполага с инфрачервен заглушител на противниковите радари, както и с разнообразна друга електроника. На всичко отгоре, има и доста остри зъби: две картечници М-60 и ракетна система „Хелфайър“.

— Четири минути — обажда се пилотът.

Мейсън вдига четири пръста. Повтарянето е излишно, понеже всички са включени в комуникационната система на хеликоптера, но той го прави за по-голяма тежест. Напрежението е така плътно, че може да се нареже с нож. Отново се чува гласът на пилота:

— Визуален контакт!

Мейсън си слага прибора за нощно виждане и нарежда на останалите да сторят същото. Мейсън различава силуета на огромен кораб, който оставя широка диря в морето. Свързва се с останалите отряди, които също са забелязали целите си. Казва, че ще се свържат отново след спускане на палубата и прекъсва връзката.

Остават броени секунди. В последния миг, когато изглежда, че машините ще се блъснат в чудовищния корпус на кораба, те рязко намаляват ход, издигат се и увисват над двата края на огромната задна палуба. Прибори, снабдени с термични сензори търсят източници на топлина, за да установят местата с човешко присъствие. Убедили се, че палубата е пуста, пилотите минават покрай мачтите и антената, за да увиснат на около петнадесет метра над нея.

Всички знаят, че сега са най-уязвими. Спуска се дебело въже, а хората надяват дебели ръкавици за оксиженисти. Мейсън застава на вратата, хваща здраво въжето и скача. Използвайки горната част на тялото и силата на ръцете, той контролира скоростта на спускане, рязко я намалява накрая и бързо отскача встрани, за да не се стовари отгоре му следващият.