Клайв Къслър: Изгубеният град

Вдигна поглед и видя жена с посивели коси и свободни дрехи от изкуствена материя на цветя. Тя стоеше до масата и държеше фотоапарат в ръка.

— Прощавайте, че ви прекъсвам — каза тя с мила усмивка, — ако нямате нищо против. Двамата със съпруга ми…

Туристите често молеха Маклийн да документира пътешествието им. Висок и слаб, със сини очи и прошарена коса, той изпъкваше сред по-ниските и мургави гърци.

На съседната маса седеше мъж, който се усмихна широко. Луничавото му лице беше почервеняло като цвекло от слънцето. Маклийн кимна и взе фотоапарата.

Щракна няколко снимки на двойката и им го върна.

— Много ви благодаря! — възторжено каза жената. — Не знаете колко много значи за нас да имаме такава снимка в албума си.

— Американци ли сте? — Желанието му да поговори на английски надделя над неохотата му да завързва разговори. Английският на Ангело беше доста ограничен.

Жената грейна.

— Толкова ли е очевидно? А ние се опитвахме да се впишем в обстановката.

Жълто-розовият полиестер определено не изглеждаше гръцки, помисли си Маклийн. Съпругът й пък носеше бяла памучна риза без яка и черна капитанска шапка от тези, които се продават по сергиите за туристи.

— Дойдохме с хидрофойла — каза мъжът, като се надигна от стола и се здрависа с Маклийн с влажната си ръка. — Биваше си го пътуването. Англичанин ли сте?

— А, не, шотландец! — ужаси се престорено Маклийн.

— Аз пък съм наполовина шотландско, наполовина сода — ухили се пак онзи. — Простете за шегата. Аз съм от Тексас. Сигурно и аз бих се засегнал, ако решите, че сме от Оклахома.

Маклийн се зачуди защо всички тексасци, които познава, говореха така, сякаш човекът срещу тях има проблем със слуха.

— Никога не бих си и помислил, че сте от Оклахома — рече той, — желая ви да си прекарате добре.

Понечи да се отдалечи, но жената го помоли да се снима с нея, понеже бил много мил. Маклийн позира с нея, после и със съпруга й.

— Благодаря ви — каза американката. Говореше по-изискано от мъжа си. Маклийн набързо научи, че Гюс и Ема Харис са от Хюстън, че Гюс е в петролния бизнес, а тя е бивша учителка по история, и че мечтата на живота й била да посети „люлката на цивилизацията“.

Накрая Маклийн стисна ръцете им за довиждане, прие прочувствените им благодарности и тръгна по тясната уличка. Вървеше бързо с надеждата, че няма да го проследят, и се върна в манастира по заобиколен път.

Затвори кепенците, за да затъмни и разхлади стаята. През най-горещата част от следобеда спа, а после стана и наплиска лицето си със студена вода. Излезе навън да вземе глътка свеж въздух и с изненада видя семейство Харис, които стояха близо до варосания параклис в двора на манастира.

Двамата правеха снимки, а когато го видяха, му махнаха за поздрав. Маклийн излезе и им предложи да им покаже стаята си. Американците останаха впечатлени от ръчната дърворезба. Когато отново излязоха навън, те се взряха в стръмните скали до сградата.

— Отгоре сигурно се открива невероятна гледка — отбеляза жената.

— Бая разходка е дотам.

— Хобито ми е да наблюдавам диви птици, така че съм в доста добра форма. А и Гюс е по-жилав, отколкото изглежда — усмихна се тя. — Преди беше футболист, макар сега да не му личи.

— Аз съм „Аги“ — потвърди мистър Харис, — тексаските „А и М“. Е, понатрупал съм няколко килца с годините, но ще се пробвам.

— Дали бихте ни показал пътя? — помоли Ема.

— Съжалявам, но утре рано сутринта заминавам.

Каза им, че могат и сами да отидат, стига да тръгнат достатъчно рано, преди слънцето да напече.

— Толкова сте мил — рече тя и го потупа майчински по бузата.

Маклийн ги гледаше усмихнат, докато двамата американци се отдалечаваха по пътеката по стената, и се радваше на смелостта им. Разминаха се с Ангело, който тъкмо се връщаше от града.

Монахът го поздрави, после се обърна и изгледа двойката.

— Запознахте ли се с американците от Тексас?

Усмивката на Маклийн се стопи.

— Откъде ги познаваш? — попита той озадачен и смръщен.

— Минаха от тук вчера сутринта. Вие бяхте на разходка — отвърна Ангело, като посочи към стария град.

— Странно, държаха се така, сякаш идват за първи път.

Ангело сви рамене.

— Може би като остареем, и ние ще започнем да забравяме.

Изведнъж Маклийн се почувства като жертвения козел от съня си. Усети студена празнота в стомаха си. Извини се, качи се в стаята си и си наля чаша узо.

Колко лесно щеше да бъде. Щеше да се качи с тях на скалите и да го помолят да се снима до ръба. Едно бутване и край!