Клайв Къслър: Изгубеният град

— Няма ли да ме убиете?

— О, не! — успокои го Ема, отново с гласа на невинна туристка. — За вас има други планове.

— Не разбирам.

— Ще разберете, съкровище, ще разберете.

Френските Алпи

Лекотоварният хеликоптер „Аероспатиал Алует“, който летеше през дълбоките алпийски долини, изглеждаше дребен като комар на фона на извисяващите се върхове. Когато наближиха един връх с три неравни зъбера, Ханк Търстън, седнал на предното пасажерско място, потупа по рамото мъжа до себе си и посочи върха.

— Това е Льо Дормьор — каза той, повишавайки глас, за да надвика пропелера, — „Спящият“. Профилът му приличал на лицето на човек, заспал по гръб.

Търстън беше професор по глациология в Щатския университет на Айова. Макар и четирийсетинагодишен, в него кипеше момчешки ентусиазъм. В Айова поддържаше лицето си гладко избръснато, а косата — добре подстригана, но след няколко дни полева работа заприличваше на хванат от гората. Носеше авиаторски очила, оставяше косата си да израсте толкова, че се появяваха сиви кичури, и се бръснеше рядко, така че лицето му често беше покрито от набола брада.

— Хубава метафора — отвърна спътникът му Дерек Ролинс. — Виждам челото, носа и брадичката. Напомня ми на Стареца от планината в Ню Хемпшир, преди да се разпадне, само че с хоризонтален каменен профил вместо вертикален.

Ролинс пишеше за списание „Аутсайд“. Беше малко под трийсетте и с откровено оптимистичния си дух и грижливо подстригана руса коса повече приличаше на професор от Търстън.

Кристалната чистота на въздуха създаваше илюзия за близост, сякаш планината беше на една ръка разстояние. След като заобиколи още няколко зъбера, хеликоптерът се измъкна от ленивата обиколка, прелетя над един остър хребет и се спусна в долина с форма на огромна купа с диаметър няколко километра. На дъното имаше почти идеално кръгло езеро. Макар да беше лято, по огледалната му повърхност се носеха ледени късове с размерите на леки коли.

— Ланг дю Дормьор — рече професорът. — Изкопано е от отдръпващ се глетчер през Ледниковия период, а сега се захранва от водите на ледниците.

— Това е най-голямото „Мартини на скалите“, което някога съм виждал.

Търстън се засмя.

— Прозрачно е като джин, но няма да намериш маслинка на дъното. Онази квадратна постройка, вградена в склона до езерото, е електроцентрала. Най-близкият град е от другата страна на планината.

Хеликоптерът премина над един широк, здрав на вид съд, закотвен близо до брега. От палубата стърчаха кранове и стрели.

— Какво става там? — попита Ролинс.

— Някакъв археоложки проект — отговори Търстън, — вероятно са дошли по реката, която се оттича от езерото.

— Ще проверя по-късно. Може да измъкна повишение от редактора, ако се върна с две статии на цената на една. — Ролинс погледна огромното ледено петно между двата склона на планината. — Леле! Това трябва да е нашият ледник.

— Аха, Ланг дю Дормьор, „Езикът на Спящия“.

Хеликоптерът прелетя над ледената река, която течеше по широката долина към езерото. От двете страни ледникът беше обграден от назъбени, посипани със сняг черни камъни, оформящи заобления му край. Ръбовете на глетчера бяха назъбени на местата, на които ледът се срещаше с пукнатините в скалите. Ледът беше синкав и напукан по повърхността като пресъхналия език на изгубен златотърсач.

Ролинс се наведе, за да вижда по-добре.

— Спящият трябва да иде на лекар. Прилича ми на тежък случай на гингивит.

— И твоята метафора я бива — съгласи се Търстън. — Дръж се! Кацаме!

Хеликоптерът се спусна над ръба на ледника и пилотът бавно го завъртя за приземяване. След няколко секунди ските му докоснаха кафявата тревиста земя на няколкостотин метра от езерото.

Търстън помогна на пилота да разтоварят кашоните и посъветва Ролинс да раздвижи краката си. Репортерът се приближи до брега. Повърхността на езерото беше неземно спокойна. Без нито една вълничка, тя изглеждаше така, сякаш можеш да ходиш по нея. Ролинс хвърли един камък, за да се увери, че не е замръзнала.

Погледът му се насочи към кораба, закотвен на четиристотин метра от брега. Веднага разпозна характерното тюркоазено синьо на корпуса. Неведнъж бе срещал съдове с този цвят по време на командировките си. Дори без големите черни букви „НАМПД“, пак щеше да се досети, че принадлежи на Националната агенция за морско и подводно дело. Зачуди се какво правят тук, толкова далеч от океана.