Клайв Къслър - Изгубеният град

На двайсетина крачки след стъпалата тунелът се разклоняваше на две. Льоблан поведе Скай по десния проход. По плитък канал, издълбан в пода, се оттичаше вода, а по една от стените вървеше черен гумен маркуч, около десет сантиметра в диаметър.

— Събираме оттичащата се вода, нагряваме я и пръскаме с нея леда, за да го стопим — обясни Льоблан. — На дъното на глетчера ледът е като маджун. Постоянно го стопяваме, иначе се втвърдява отново с по половин-един метър на ден.

— Доста бързо — отбеляза Скай.

— Много. Понякога навлизаме по петдесет метра навътре в ледника и трябва да внимаваме ледът да не се затвори зад нас.

Тунелът свърши пред леден склон, към три метра висок. Качиха се по една стълба върху хлъзгавата скала и влязоха в ледена пещера, достатъчно голяма да побере над дванайсет човека. Стените и таванът бяха синкавобели, с изключение на местата, покрити с прах и пръст от движението на ледника.

— Намираме се на дъното на ледника — каза Льоблан. — Над главите ни няма нищо, освен лед — цели двеста и четирийсет метра. Това е най-мръсната част от плаващия лед. Колкото по-навътре пробиваш, толкова по-чист става. Сега трябва да ви оставя, за да изпълня едно поръчение на мосю Рено.

Скай му благодари. Вниманието й беше привлечено от мъж в дъждобран, който пръскаше леда с маркуч с гореща вода. Заради облаците от пара в бездруго влажното помещение ставаше още по-трудно да се диша. Щом я забеляза, мъжът спря водата и се приближи, за да се здрависа.

— Добре дошли в малката ни лаборатория, мадмоазел Лабел. Надявам се да не сте се измъчили много, докато стигнете дотук. Казвам се Ханк Търстън, колега на Бърни. Това е Крег Роси, нашият асистент от университета „Упсала“ — каза той, като махна към един млад, двайсетинагодишен мъж. — А това е Дерек Ролинс, който пише статия за нашата работа в списание „Аутсайд“.

Докато Скай се здрависа с всички, Рено мина бързо покрай останалите и се приближи до стената, за да разгледа неясната човешка фигура в леда.

— Както виждате, този господин е замразен от известно време — каза той, а после, поглеждайки към Скай, добави — също като някои жени, които познавам.

Никой не се засмя на шегата. Скай заобиколи Рено и прокара пръсти по очертанията на тъмната фигура. Крайниците бяха изкривени в гротескна форма.

— Открихме го, докато разширявахме пещерата — обясни Търстън.

— Прилича повече на размазана буболечка на стъклото, отколкото на човек — отбеляза Скай.

— Имаме късмет, че не е просто едно голямо размазано петно — отвърна глациологът. — Като се замисля, изглежда доста добре като за тези условия. Ледът на дъното на ледника, както и всичко в него, се сплесква като маджун от стотиците тонове налягане.

Скай се вгледа в силуета.

— Смятате ли, че някога се е намирал на върха на ледника?

— Със сигурност. При долинни ледници като Льо Дормьор през леда доста бързо преминава солидно количество сняг.

— Колко дълго смятате, че би отнело това?

— Предполагам, около сто години, плюс-минус, за да стигне от върха до дъното на ледника. Това би станало само с предмет близо до върха на глетчера високо в планината, където ледът се движи едновременно вертикално и хоризонтално.

— Значи е възможно да е алпинист, паднал в цепнатина?

— И ние първо така си помислихме. След това се вгледахме по-внимателно.

Скай се приближи до леда. Тялото беше облечено почти изцяло в тъмна кожа — от обувките до шапката. Тук-там по дрехите се виждаше рошава кожа, а на колана висеше кобур с пистолет в него.

Погледът й се плъзна към лицето. Чертите му не се виждаха ясно в леда, но кожата му беше потъмняла, сякаш твърде дълго бе стоял на слънце. Очите бяха покрити с очила.

— Невероятно — прошепна тя, като направи крачка назад и погледна към Рено. — Но какво общо има това с мен?

Рено се усмихна, приближи се до един пластмасов контейнер и извади отвътре старинен стоманен шлем:

— Ето какво намерихме близо до главата му.

Скай взе шлема и разгледа сложната гравюра върху метала, стиснала замислено устни. Предната част на шлема беше оформена като лице на човек с голям нос и рунтави мустаци. Горната му част беше покрита с плетеници от орнаменти на цветя, стъбла и митични същества, обикалящи като планети около стилизиран триглав орел. Човката на орела бе отворена в предизвикателен вик, а в острите си нокти стискаше копия и стрели.

— Всъщност първо открихме шлема — каза Търстън. — Веднага затворихме помпата. Добре че тялото не се повреди.