Клайв Къслър - Изгубеният град

— О, да, познавам го!

Тя се извини за острата си реакция и се облегна назад, скръстила ръце пред гърдите си. Много добре го познаваше даже.

Огюст Рено беше професор по антропология в Сорбоната. Прекарваше съвсем малко време със студентите, което беше добре дошло за тях, защото го презираха. За сметка на това посвещаваше енергията си на политиката. Беше си изградил свита от привърженици и благодарение на връзките си се беше издигнал до пост в държавната комисия по археология и с удоволствие демонстрираше, че в него е и хлябът, и ножът. Беше осуетил няколко от проектите на Скай, намеквайки, че може да ги задвижи, ако си легне с него. Скай беше отвърнала, че по-скоро ще спи с хлебарка.

Льоблан паркира „Ситроен“-а и поведе Скай към входа на тунела. Той се вмъкна вътре. След кратко колебание го последва и тя. Подаде й каска и челник и двамата поеха навътре. След пет минути стигнаха до жилищните фургони. Льоблан се обади по телефона в лабораторията, за да съобщи, че пристигат, и тръгнаха натам.

Стъпките им кънтяха в тунела. Скай се огледа и рече:

— Все едно сме в мокър ботуш.

— Е, не е „Шанз-Елизе“, но пък и трафикът е по-малко.

Скай беше поразена от инженерното постижение и засипваше Льоблан с най-различни въпроси. Накрая стигнаха до квадратна бетонна плоча със стоманена врата на стената на тунела.

— Накъде води тази врата?

— Към друг тунел, който се свързва с водноелектрическата система. Когато в началото на годината потокът е по-слаб, можем да отворим вратата, да го прекосим и да навлезем по-дълбоко в системата. Но по това време нивото на водата се покачва и държим вратата затворена.

— Тоест от тук може да се стигне до електроцентралата?

— Има тунели през цялата планина и под ледената шапка, но само сухите са достъпни. Другите пренасят вода до централата. Под ледника тече река, която понякога е доста силна. Обикновено не оставаме толкова до късно през сезона. Водата от топенето тече по естествените пукнатини между леда и скалата, създава джобове и забавя проучванията ни. Но тази пролет работата ни отне повече време, отколкото очаквахме.

— А откъде се взима въздухът тук долу?

— Ако продължим покрай лабораторията и още един километър под ледника, ще стигнем до голям отвор в далечния край на леда. През него бяха вкарани фургоните за лабораторията и екипа, а след това го оставихме отворен като вход към мина. От там идва въздух.

Скай потръпна от влажния студ.

— Възхищавам се на решителността ви. Това не е най-приятното работно място.

Дълбокият смях на Льоблан отекна в тунела.

— Безкрайно неприятно, отегчително и постоянно си мокър до кости. По време на триседмичните си престои тук от време на време излизаме на слънце, но връщането в пещерата е много потискащо, затова гледаме да стоим повече в лабораторията — тя е суха и добре осветена. Оборудвана е с компютри, вакуумни помпи за филтриране на седименти, дори хладилна стая, в която да работим върху ледените проби, без да ги стопяваме. След осемнайсет часа работа просто си взимаш душ и си лягаш, така че времето минава бързо. Ето че почти стигнахме.

Също като жилищните фургони, и тези на лабораторията бяха сгушени в ниша в стената. Когато Льоблан се приближи към най-близката врата, тя се отвори и отвътре излезе висок слаб човек. Видът на Рено отново запали тлеещия гняв у Скай. Той всъщност напомняше повече на богомолка, отколкото на хлебарка. Имаше триъгълно лице, широко в горната част и с остра брадичка. Носът му беше дълъг, а очите — малки и близко разположени. Оредялата му коса беше бледорижа.

Мъжът поздрави Скай с вяло, влажно ръкостискане, което я изпълни със същото отвращение, както при първата им среща.

— Добро утро, скъпа моя мадмоазел Лабел. Благодаря, че дойдохте в тази влажна, тъмна пещера.

— Няма защо, професор Рено. — Тя огледа неприветливата околност. — Вие вероятно се чувствате като у дома си.

Рено не обърна внимание на тънкия намек, че е изпълзял изпод някой камък, и прокара очи по добре сложеното тяло на Скай, сякаш виждаше през дрехите й.

— Винаги се чувствам така, когато вие сте наблизо — отговори той.

Скай потисна желанието си да му отвърне подобаващо.

— Може би ще ми кажете кое бе толкова важно, та да ме откъснете от работата ми.

— С удоволствие!

Той посегна да я хване под ръка, но тя се отдръпна и се хвана за Льоблан.

— Водете ни!

Глациологът наблюдаваше словесния двубой с весели пламъчета в очите. Устните му се разшириха в усмивка и двамата със Скай тръгнаха под ръка към стръмното дървено стълбище, което водеше към тунел три метра и половина на височина и три метра широчина.