Клайв Къслър - Изгубеният град

Дзавала, който беше роден атлет и бивш боксьор, премина по моста с увереността на опитен въжеиграч. Пазачите, включително Марсел, пристъпваха бавно и отдалеч личеше, че не харесват тази част от задълженията си.

Стигнаха до здрава дървена врата, която ги изведе от мрежата от тунели. Озоваха се сред някакво огромно пространство. Въздухът беше сух и наситен с ухание на борове. Намираха се на пътека, широка около три метра. Расин се приближи до ниската стена между две масивни квадратни колони и махна на другите да я последват.

Пътеката всъщност представляваше най-горният ред на амфитеатър. Към арената се спускаха още три реда седалки, осветени от наредени в кръг факли. Местата бяха заети от стотици безмълвни зрители.

Остин гледаше огромното открито пространство през една арка.

— Пълна сте с изненади, мадам Фошар.

— Малко са страничните хора, допуснати до светая светих на семейство Фошар.

Страхът на Скай за момент отстъпи пред научното й любопитство.

— Това е точна реплика на Колизеума — каза тя. — Подредбата на колоните, аркадата, всичко е направено по същия начин, с изключение на размерите.

— Точно така — потвърди Расин. — Умалена версия на Колизеума, построена от носталгия от римския проконсул в Галия, на когото му липсвали домашните развлечения. Когато предците ми избирали място за замъка си, си помислили, че ако построят дома си върху земята, на която гладиаторите са проливали кръвта си, ще могат да попият от военния им дух. Семейството ми е внесло някои подобрения като например уникална вентилационна система, но иначе всичко си е така, както са го намерили.

Остин беше озадачен от зрителите. Очакваше да чуе приглушени разговори, шумолене, покашляния. Но цареше пълна тишина.

— Кои са тези хора? — попита той.

— Нека ви запозная.

Слязоха надолу по ронливите стълби. Щом стигнаха до нивото на земята, един от пазачите отвори желязната врата и преминаха през малък тунел. Расин обясни, че това е пътят, по който минавали гладиаторите и артистите. Озоваха се на кръгла арена, покрита с фин бял пясък.

В средата на арената имаше правоъгълен мраморен подиум висок около метър и половина. От двете му страни имаше издълбани стъпала. Остин тъкмо разглеждаше безжизнените лица на пазачите, наредени около арената, когато чу възклицанието на Скай и усети стисването на ръката й.

Проследи погледа й към първия ред пейки. На жълтите пламъци на факлите се виждаха скелетни усмивки и пергаментови лица. Изведнъж осъзна, че стои пред публика от мумии. Всички редове бяха заети от съсухрени тела, които гледаха към арената с отдавна мъртви очи.

— Всичко е наред — каза той с равен глас, — няма да те наранят.

Дзавала беше зашеметен.

— Това е просто огромна гробница.

— Признавам, че съм имал и по-жизнена публика — отвърна Остин, а после се обърна към мадам Фошар. — Джо е прав. Вашата светая светих не е нищо повече от един мавзолей.

— Напротив! — възрази Расин. — Намирате се на най-свещената земя за нашето семейство. Именно на тази арена предизвиках Жул през 1940 година. Тук той се изправи и заяви, че ще се подчини на желанието на семейния съвет. И ако Емил не се бе провалил, щях да наредя тялото му до другите, за да види триумфа ми.

Остин се опита да си представи как Жул Фошар отчаяно защитава благото на човечеството пред глухите уши на останалите от семейството.

— Нужна му е била голяма смелост да се изправи срещу вас — отбеляза той.

Расин не обърна внимание на коментара. Завъртя се като балерина. Явно се чувстваше у дома си сред всички тези мъртъвци. Показа им някои от лицата отхвърлили апела на Жул преди почти сто години.

— Простете, ако не се просълзявам — каза Остин, — но като ги гледам, май още не са преодолели родоотстъпничеството на брат ви.

— Това не бе просто родоотстъпничество. Той тръгна срещу хилядолетната ни история. Когато семейството ни се върнало във Франция с кръстоносците, сме преместили и предците си тук. Нужни са били години и дълги кервани, прекосили хиляди километри от Близкия Изток, докато мумиите най-сетне стигнали до мястото на вечния си покой.

— Защо сте си правили целия този труд за купчина кожи и кости?

— Семейството ни винаги е мечтаело за вечен живот. Също като египтяните предците ми са вярвали, че ако тялото се запази, животът ще продължи и след смъртта. Мумифицирането е бил един от първите предшественици на криониката. Само че древните балсамирали телата с борова смола, вместо с течен кислород, както сега. — Тя погледна над рамото на Остин. — Виждам, че гостите ни са започнали да пристигат. Можем да започнем церемонията.