Клайв Къслър - Изгубеният град

— Добре, вие ще живеете още сто или хиляда години, а после какво?

— Въпросът не е колко дълго живееш, а какво правиш с времето си. Защо не се присъедините към мен, мосю? Находчивостта и куражът ви ме възхищават. Може дори да намеря място и за приятелите ви. Помислете си. Безсмъртие! Нима това не е най-съкровеното ви желание?

— Синът ви ми зададе същия въпрос.

— И?

През лицето на Остин премина хладна усмивка.

— Единственото ми желание е да пратя вас и приятелите ви при него в ада.

— Значи все пак сте го убил! — Мадам Фошар плесна с ръце. — Добра работа, мосю Остин, както и очаквах. Предполагам, се досещате, че предложението ми не беше сериозно. Ако съм научила нещо през последния век, то е, че съвестните хора винаги са опасни. Много добре! С приятелите ви поискахте да участвате в моята драма. Така да бъде! В замяна на това, че ме отървахте от сина ми, няма да ви убия веднага. Ще ви позволя да присъствате на зората на новия ден на земята. — Тя бръкна в роклята си и извади малка кехлибарена стъкленица. Вдигна я над главата си и каза: — Вижте, еликсирът на живота.

Остин си мислеше за друго: последните думи на Маклийн. Очите му леко просветнаха.

— Безумният ви замисъл никога няма да се осъществи — каза той тихо.

Расин го изгледа яростно и сви презрително устни.

— Кой ще ме спре? Вие ли? Как смеете да противопоставяте жалкия си интелект на мъдрост, трупана цял век?

Тя отвори стъкленицата, допря я до устните си и изпи съдържанието й. Лицето й сякаш засия с аура. Остин я погледна изумено за миг, съзнавайки, че става свидетел на чудо, но бързо се отърси от магията. Расин забеляза, че той натисна хронометъра на часовника си.

— Може спокойно да го изхвърлите — каза тя подигравателно, — в моя свят времето няма да има никакво значение.

— Простете, че ще пренебрегна съвета ви, но в моя свят времето все още има голямо значение.

Тя го изгледа, отметнала високомерно глава, след това даде знак на Марсел. Той се приближи и отведе тримата пленници в катакомбите.

Когато дървената врата се отвори и Марсел ги подкара навътре в коридорите, в ума му проблесна предупреждението на френския пилот: „Фошар имат минало“.

Остин погледна часовника си и се помоли на боговете, бдящи над глупаците и авантюристите, което често е едно и също. С малко късмет злото семейство нямаше да има бъдеще.

Расин грабна един факел от стената и се втурна през вратата. Опиянена от свободата на преоткритата си младост, тя слезе грациозно по стълбите към катакомбите. Ученическото й въодушевление странно контрастираше с мрачната атмосфера, влажните стени и покритите с лишеи тавани.

Зад Расин вървяха Скай, Остин и един пазач, който следеше всяко негово движение, после Дзавала и още един пазач. Най-отзад крачеше Марсел, дебнещ като овчарско куче някой да не се отклони. Процесията мина покрай костницата и тъмниците, а след това слезе по стълбите още по-дълбоко в катакомбите, пълни с тежък и застоял въздух.

След последното стълбище се озоваха в тесен, сводест проход, дълъг трийсетина метра, който ги отведе до каменна врата. Двамата пазачи я отместиха. Отвори се тихо, сякаш беше монтирана на релси. Докато вървяха по следващия коридор, Остин се опита да прецени възможностите за бягство и стигна до извода, че такива няма. Поне засега. Пол и Гамей Траут бяха инструктирани да чакат, докато ги повика.

Идеше му сам да се срита. Сгреши в преценката си. Расин беше безскрупулна, беше поръчала убийството на брат си, но той дори не подозираше, че ще се отнесе така безчувствено към съдбата на собствения си син. Погледна към Скай. Тя се владееше добре — беше прекалено заета да маха паяжините от косата си, за да мисли за бъдещето. Единствено, за което Остин се молеше в момента, бе да не се наложи тя да плати за погрешните му преценки.

Проходът отново свърши с каменна врата. Расин мина през нея и размаха факела във въздуха. Пламъкът запращя и освети каменна плоча, широка около шейсет сантиметра, която сякаш стърчеше в празното пространство от ръба на пропаст.

— Наричам го Моста на въздишките — каза Расин, а гласът й отекна в бездната. — Много по-стар е от този във Венеция. Чуйте! — Вятърът виеше долу като хор от изгубени души и развяваше дългата й сатенена коса. — Най-добре не спирайте.

После тръгна смело напред по плочата.

Скай се поколеба. Остин я хвана за ръката и двамата заедно последваха трепкащия пламък от факела в ръцете на Расин. Вятърът издуваше дрехите им. Разстоянието беше по-малко от десет метра, но те се чувстваха така, сякаш трябва да изминат десет километра над пропастта.