Клайв Къслър - Изгубеният град

— А защо е взел и шлема?

— Шлемът беше символ на властта. Предаваше се между лидерите в семейството от поколение на поколение. С действията си той изгуби правото да носи шлема и беше длъжен да ми го предаде.

Остин се облегна назад и сложи ръце зад тила си.

— Значи Жул е ликвидиран, а заедно с него и заплахата, че машинациите на семейството могат да бъдат разкрити. Вече не е можел да сложи край на проучванията ви.

— Напротив, вече им беше сложил край. Унищожи изчисленията ни за основната формула и ги гравира върху шлема. Умно. Много умно! Трябваше да започнем всичко отначало. Имаше милион възможни комбинации. Запазихме мутантите живи с надеждата, че някой ден могат да ни разкрият тайната. Работата ни беше прекъсната от войните и депресията. По време на Втората световна война бяхме на косъм от успеха, но лабораторията ни бе бомбардирана от съюзнически самолети. Върнаха ни десетки години назад.

Остин се подсмихна.

— Войните, които сами сте разпалили, са осуетили проучванията ви. Не може да не сте забелязали иронията.

— Де да бях.

— А междувременно вие остарявахте.

— Да, остарявах — каза тя с несвойствена тъга в гласа. — Изгубих красотата си и се превърнах в кудкудякаща старица. И все пак упорствах. Постигнахме известен напредък в забавянето на остаряването, който споделих с Емил, но дамата с косата продължаваше да ни дебне. А бяхме толкова близо. Опитвахме се да създадем правилния ензим, но не докрай успешно. И тогава един от учените ми чу за ензимите от Изгубения град. Това сякаш беше липсващата брънка. Купих компанията, която правеше изследванията, и ангажирах доктор Маклийн и колегите му да работят денонощно по въпроса. Построихме подводница, която да събира микроорганизми, и направихме лаборатория.

— Защо поръчахте убийствата на учените от екипа на Маклийн?

— Не сме първите, които се освобождават от определени учени, за да си осигурят мълчанието им. Британското правителство все още разследва смъртта на учените, които са работили по проект за космическа отбрана. Ние бяхме създали група мутанти, а учените заплашваха да разгласят новината. Затова се отървахме от тях.

— Единственият проблем бил, че не са си довършили работата. Простете, но цялата тази работа ми напомня на цирк.

— Имате известно право. Допуснах грешка да оставя всичко на Емил. Голяма грешка наистина. Когато взех нещата отново в свои ръце, върнах доктор Маклийн и създадох нов научен екип. Те успяха да възстановят голяма част от работата.

— Емил ли беше виновен за наводняването на тунела под ледника?

— Моя грешка отново. Не му бях казала за истинското значение на шлема и той така и не се постара да го намери, преди да наводни тунела. За щастие, мадмоазел Лабел го беше взела и сега той е у мен. Даде ни липсващата информация и затворихме лабораторията. Както виждате, и ние допускаме грешки, но се учим от тях. За разлика от вас. Избягахте веднъж от тук, но се върнахте.

— Не съм сигурен, че това е грешка.

— Какво искате да кажете?

— Чували ли сте се наскоро с Емил?

— Не! — За първи път на лицето й се изписа съмнение. — Къде е той?

— Пуснете ни и с радост ще ви кажа.

— Изяснете се, моля.

— На път за тук се отбих до ледника. В момента Емил е задържан.

— Срамота! — каза тя, повдигайки пръсти. — Жалко, че не сте го убили.

— Блъфирате! Говорим за сина ви все пак.

— Няма нужда да ми напомняте за семейния ми дълг — отвърна студено тя. — Не ме интересува какво ще стане с Емил, нито с малоумния му приятел Себастиан. Емил планираше да ми отнеме властта. Щеше да се наложи сама да го унищожа. Ако сте го убил, сте ми направил услуга.

Остин се почувства така, сякаш току-що му се е паднал чифт двойки на игра на покер с високи залози.

— Трябваше да се досетя, че змиите понякога изяждат собствените си яйца.

— Не можете да ме засегнете с глупавите си обиди. Въпреки вътрешните си търкания, семейството ни е ставало все по-силно през вековете.

— Леейки реки от кръв.

— Какво ни интересува кръвта? Тя е най-лесно заменимата суровина на света.

— Някои биха поспорили.

— Представа си нямате в какво сте се забъркали — изсумтя мадам Фошар. — Мислите си, че ни познавате? Много пластове остават невидими за вас. Родът ни датира от зората на човечеството. Докато вашите прадеди са чоплели гнили дънери в търсене на ларви, първият Ланс вече бил измислил острието от кремък, закрепвал го на колове и го продавал на съседите си. Ние принадлежим на всички и на никой конкретно. Продавали сме оръжия на гърците срещу персийците и на персийците срещу гърците. Римските легиони са прекосили цяла Европа, размахвайки нашите мечове. А сега ще станем господари на времето и ще го подчиним на волята си, също както някога сме направили със стоманата.