Клайв Къслър - Изгубеният град

— Исках да се сбогуваме, преди да е минал товарният влак.

— Ти полудя ли?

Шепотът леко се усили.

Емил даде заповед да подновят стрелбата.

Куршумите свиреха и летяха покрай главите им. Концентрираният огън пробиваше стените. След няколко минути кабината, заприличала на швейцарско сирене, нямаше да може да им осигури никаква защита.

Изведнъж огънят спря.

Мъжете долу бяха усетили вибрацията. А сега, в тишината, чуха и грохота в далечината.

Остин се изправи на крака и излезе на пътечката. Емил гледаше объркано. Вдигна очи, видя Остин и разбра, че е бил надигран.

— Този път спечели, Остин — изкрещя той, размахвайки заплашително юмрук, — но още не си чул последната дума на Фошар!

Остин се ухили, върна се в кабината, хвана се здраво за един от металните крака на конзолата и каза на Дзавала да направи същото.

Емил изруга за последно, а после заедно с бандата си от главорези се обърна и си плю на петите. Себастиян тичаше последен.

Твърде късно!

Само след секунди вълната връхлетя върху им с експлозия от синя вода и ги помете като огромна метла. За миг мернаха бледото лице на Себастиан. После и то изчезна заедно с всички останали.

За разлика от предния път, когато Остин и Дзавала останаха сухи в здравата кабина, сега водата нахлу през счупените прозорци, наводни помещението и се опита да ги повлече, но те стискаха металните крака с всички сили.

Точно когато дробовете им бяха готови да избухнат, първата вълна отмина и водата започна да спада.

Остин и Дзавала се изправиха на разтрепераните си крака и надникнаха през огънатата метална рамка — единственото, което беше останало от прозореца на кабината.

Дзавала изумено погледна надолу към реката под краката им.

— Как разбра, че водата приижда?

— Отворих някои шлюзове, затворих други и отклоних водата насам.

Дзавала се ухили.

— Надявам се хубаво да е поизмила Фошар и приятелчетата му.

— Мисля, че направо ги отми.

Като по чудо контролният монитор беше невредим. Остин набра няколко команди.

Нивото на водата продължи да спада и бурната река се превърна в тънко поточе. Двамата мъже трепереха от студ в мокрите си дрехи. Трябваше да се измъкнат от тунелите, да стигнат на сухо и да се стоплят, преди телата им напълно да се преохладят. Слязоха по стълбата. Този път никой не се опита да ги спре.

Тръгнаха през тунелите без никаква представа накъде вървят. Зъбите им тракаха, батериите на фенерите им отслабваха, но те не спираха, защото друг избор нямаха. Точно когато бяха започнали да губят надежда, пред тях изникнаха очертанията на познат силует.

— Фифи! — радостно извика Дзавала.

Водната стихия явно беше отнесла „Ситроена“ и той стоеше напреки на тунела. Целият беше покрит с кал, а боята му беше ожулена от множеството удари в стените. Остин отвори вратата. Картата плаваше в няколко сантиметра вода на пода. Ключът беше на таблото, но когато Остин се опита да запали, двигателят мълчеше.

Дзавала забърника под капака и след малко каза:

— Пробвай пак.

Този път колата запали.

Дзавала се качи:

— Беше откачен кабелът на акумулатора.

След половин час лутане из тунелите най-после разбраха къде се намират, а след още половин намериха и пътя в лабиринта. Колата вече вървеше само на изпарения, но най-сетне видяха пред себе си дневна светлина и излязоха от недрата на планината.

— Какво следва? — попита Дзавала.

— Замъкът Фошар — отговори Остин, без да се замисля.

Скай беше малко момиченце, когато баща й я заведе в катедралата „Парижката света Богородица“. Тогава за първи път видя гаргойл. Гротескното лице, гледащо я злобно от корниза, приличаше на чудовище от най-страшните й кошмари. Успокои се едва когато баща й обясни, че гаргойлът е просто един улук. Тя се учуди защо скулпторът не е изваял нещо по-красиво, но бързо се отърси от детските си страхове. Сега, когато отвори очи, гаргойлът от неспокойните й сънища се беше върнал. И не само това, той й говореше.

— Добре дошла, мадмоазел — каза жестокият глас на сантиметри от нея. — Липсвахте ни.

Лицето принадлежеше на Марсел, гологлавият шеф на частната армия на замъка Фошар.

— Ще се върна след петнайсет минути — добави той. — Не ме карайте да чакам.

Скай се огледа и видя, че се намира в същата стая, в която се преоблече като котка за маскения бал. Последното, което си спомняше, беше как върви към дома си. Опита се да се съсредоточи и си спомни изгубените американци, ужилването по хълбока, черната пелена пред очите си.