Клайв Къслър - Изгубеният град

— И двамата… мъже са били убити от огнестрелно оръжие.

Капитан Брус му благодари и се насочи към трапезарията. Уплашените допреди малко лица сега го посрещнаха усмихнати, благодарение на щедрото вливане на храна и ром. На една маса видя Остин, който разговаряше с Пол и Гамей.

Остин слушаше, потънал в мисли, докато двамата се редуваха да му разказват за отвличането и пленничеството си. Когато погледът му срещна очите на капитан Брус, той топло се усмихна.

— Здравейте, капитане! Както виждате, горещо оценяваме гостоприемството ви.

— Радвам се да го чуя. Дали може да разменим няколко думи насаме, мистър Остин?

Остин забеляза сериозното му изражение. Беше му съвършено ясно за какво иска да говорят.

— Разбира се!

Капитанът го заведе в една каюта, близо до трапезарията и го покани да седне.

— Имам някои въпроси към вас.

— Давайте!

— За тези тела. На кого… или на какво са те всъщност?

— Едното е на шотландски химик на име Маклийн, Ангъс Маклийн. Не съм сигурен на кого е или е било другото. Казаха ми, че е мутант, резултат от несполучлив научен експеримент.

— Що за експеримент може да създаде такова чудовище?

— Не съм запознат с подробностите.

Капитанът поклати глава невярващо.

— Кой ги е застрелял?

— Бяха убити при опит за бягство от острова, къде то са били държани в плен. — После съобщи координатите.

— Забраненият остров? Патрулирам из тия води две десетилетия, а кракът ми не е стъпвал там. Какво, за бога, правехте там?

— Колегите ми Пол и Гамей Траут, както и пилотът на батискафа „Алвин“, бяха задържани против волята им. Отидохме на спасителна операция и се сблъскахме с някои проблеми.

— Кой ги е държал в плен?

— Не знам. Предлагам да изясним всичко това, като стигнем до брега.

В каютата влезе млад моряк и подаде на капитан Брус сгънат лист хартия.

— Тези съобщения току-що пристигнаха, сър.

— Благодаря.

Капитанът се извини и ги прочете. После подаде едното на Кърт. Беше от Руди Гън и гласеше:

„Радвам се, че сте добре. Чакам подробности.

Когато прочете другото съобщение, капитанът повдигна вежди.

— Явно имате добри връзки, мистър Остин. От адмиралтейството са се свързали с централата на Бреговата охрана. Заръчали са да се отнасяме с изключително внимание към вас и да ви осигурим всичко, което пожелаете.

— В британските кораби още ли се прави грог?

— Не, но в каютата си имам бутилка хубаво шотландско уиски.

— Ще свърши чудесна работа — отвърна Остин.

Съвсем друго посрещане ги очакваше в Къркуол, столицата на Оркни. На брега бяха наредени автобус, катафалка и двайсетина души в бели предпазни костюми с качулки.

Остин стоеше на перилата заедно с капитан Брус.

— Това е или екип за деконтаминация, или последният писък в британската мода.

— Така, като гледам, хората ми няма скоро да излязат в отпуск — рече капитанът. — „Скапа“ и екипажът са поставени под карантина, в случай че сте ни оставили някой гаден микроб на борда.

— Съжалявам, че ви причинихме толкова неприятности, капитане.

— Глупости! Определено ни разнообразихте. Пък и, както казах, това ни е работата.

Остин стисна ръката му, а после слезе по мостчето заедно с другите бегълци. Всеки от тях, щом стъпеше на земята, трябваше да облече прозрачен найлонов костюм, шапка и хирургична маска. След това ги изпратиха до автобуса, а труповете натовариха в катафалката. Помолиха ги да не вдигат щорите на прозорците. След около пет минути автобусът спря пред голяма тухлена сграда, може би някогашен склад.

Вътре в сградата беше опъната голяма палатка, предназначена за деконтаминационна лаборатория и обслужвана от други хора в бели защитни облекла. Всички, които бяха стъпвали на острова, бяха помолени да вземат душ, а дрехите им бяха прибрани в найлонови чували и отнесени за анализ. След това им раздадоха болнични дрехи. Почувстваха се като група пациенти в психиатрия, наобиколени от доктори в найлонови защитни облекла, които трябваше да определят дали са годни да се завърнат в човешкото общество. Въпреки унижението, с тях се отнасяха изключително любезно.

След прегледа Остин и колегите му от НАМПД получиха току-що изпраните си и грижливо сгънати дрехи. После ги отведоха в малка, сравнително гола стая само с няколко стола и маса. Зад масата седеше мъж в костюм на тънки райета, който при влизането им стана и се представи като Антъни Мейхю. Каза, че е от МИ5, британското вътрешно разузнаване, и ги помоли да седнат. Мейхю имаше изящни черти и изискан акцент, което накара Остин веднага да попита: