Клайв Къслър - Изгубеният град

Когато двата съда се изравниха, капитанът взе електрическия мегафон и нареди:

— Идентифицирайте се, моля!

Един мъж се изправи и махна с ръка, за да привлече вниманието му. Имаше широки рамене, груби бронзови черти на лицето и платинена, почти сребриста коса.

— Кърт Остин от Националната агенция за морско и подводно дело — представи се той. Гласът му се извисяваше ясно над ръмженето на двата мотора, без да се напряга изкуствено. — Тези хора страдат от изтощение, а може би и хипотермия. Можете ли да ни помогнете?

Капитанът реагира предпазливо, въпреки очевидната искреност на молбата. Беше чувал за НАМПД, влиятелната американска организация за океанология, а и няколко пъти бе срещал техни съдове по вода. Но не можеше да свърже жалката сбирщина в малката лодка с елегантните тюркоазени изследователски кораби, които бе виждал.

Капитан Брус беше едър шотландец с луничава плешива глава, светлосини очи и твърда брадичка, която съвсем оправдано показваше решителността на собственика й. Огледа лодката от край до край. Умората и тревогата, изписани по лицата на хората в нея, не можеха да бъдат изиграни. Той нареди да спуснат лодка, която да вземе пътниците, но предупреди екипажа да ги държи под око.

Наложи се да се направят няколко курса, за да прехвърлят всички пътници. От близък поглед ставаше безпощадно ясно, че тези окаяни мъже и жени не представляват никаква заплаха. Когато се качиха на борда, корабният лекар им направи бърз преглед, раздадоха им одеяла да се стоплят и ги заведоха в столовата за гореща супа и кафе.

Остин се качи последен в лодката, придружен от привлекателна червенокоса жена и двама мъже, единият от които с мургав тен, а другият толкова висок, че стърчеше като мачта.

Остин се ръкува с капитана и представи другите:

— Това са Пол и Гамей Морган-Траут и Джо Дзавала. Всички сме от НАМПД.

— Не знаех, че НАМПД имат мисия в нашия район — отвърна капитанът, като им стисна ръцете.

— Формално погледнато, нямаме. — Остин каза на останалите да го изчакат в столовата и отново се обърна към капитана. — Пътниците преживяха много трудности, някои имаха сериозни проблеми. Отгоре на всичко се изгубихме в мъглата и затова ви повикахме на помощ. Съжалявам за неудобството.

— Няма за какво. Това ни е работата.

— Все пак благодаря. Трябва да ви помоля за още една услуга. Бихте ли предали радиосъобщение за Руди Гън в централното управление на НАМПД във Вашингтон? Кажете му, че Остин и компания са добре и ще поддържат връзка с тях.

— Веднага ще се разпоредя.

— В такъв случай аз също ще се възползвам от една гореща супа — усмихна се Остин. Обръщайки се, той небрежно добави: — Между другото, в надуваемата лодка има две тела.

— Мъртви тела?!

— Много мъртви. Дали екипажът ви може да ги качи на борда, преди да вземете лодката на буксир?

— Да, разбира се.

— Още веднъж благодаря, капитане. — Остин се загърна в одеялото като индианец и тръгна към столовата.

Капитанът леко се подразни. Не беше свикнал някой да му дава нареждания. После се засмя. Дългогодишният му опит с различни екипажи и ситуации го беше научил добре да преценява хората. Усети, че това, което му се стори нахално безгрижие у Остин, всъщност е израз на изключителна самоувереност. Нареди на хората си да пренесат телата в медицинския кабинет, а след това да вържат лодката на буксир.

Самият той се върна на мостика и изпрати съобщението на Остин до НАМПД. Тъкмо приключваше с рапорта си пред командването на Бреговата охрана, когато лекарят го повика по интеркома. Капитанът изслуша развълнувания му глас, после слезе в кабинета. Двете тела, прибрани в чували, лежаха на носилки. Лекарят му даде ароматизиран вазелин, който да намаже под ноздрите си.

— Дръжте се — предупреди го той и отвори единия от чувалите.

Капитанът беше виждал и помирисвал трупове на различен етап на разложение в морето и силната животинска миризма, която се разнесе от чувала, не го изуми толкова, колкото самата гледка. Червендалестото му лице побеля. Брус беше презвитерианец до мозъка на костите си и нито пиеше, нито ругаеше. Това бе един от моментите, в които му се искаше да не бе толкова набожен.

— Какво, за бога, е това?! — пресипнало прошепна той.

— Същество от кошмарите — отвърна лекарят. — Никога не съм виждал нещо подобно.

— А другият?

Лекарят отвори и втория чувал. Там лежеше красив сивокос мъж на петдесет-шейсет години.

— Затвори ги — нареди капитанът. — От какво са умрели?