Клайв Къслър - Портата на дявола

Светлината се стабилизира след секунда, но Нордгрюн беше сигурен, че има някакъв проблем с генератора. Вбесен, той се обърна и тръгна обратно по стълбите.

Светлината помръкна отново, после пак се усили и засия ослепително. Флуоресцентните тръби зашумяха странно и после се пръснаха почти едновременно, като засипаха Нордгрюн с дъжд от стъкла. Крушката на стената се взриви с гръм и озари стълбището в електрическо синьо. После всичко потъна в мрак.

Нордгрюн се хвана стъписан за перилата. Никога не беше виждал подобно нещо. Усети, че корабът започва да се накланя, сякаш завива рязко. Нямаше представа какво става и хукна по тъмните стълби. Осветлението в целия кораб беше изгаснало.

Нордгрюн усети силна болка във врата и челюстта. От стреса е, рече си, винаги изпадаше в това състояние, когато с кораба му нещо не беше наред.

Капитанът влетя на мостика и изкрещя:

– Какво става, по дяволите?

Никой не му отговори. Талан беше зает да крещи нещо по корабния интерком. Дежурният офицер трескаво въвеждаше команди в компютъра, но корабът не се подчиняваше и продължаваше да завива.

Нордгрюн видя, че индикаторът за курса свети на пълен ляво на борд. След миг екранът просветна и изгасна. От някаква друга машина излетяха искри, а болката в главата на капитана внезапно се усили.

В същото време първият офицер падна на земята, като се държеше за главата и грухтеше от болка.

– Талан! – изкрещя Нордргрюн. – Слез долу и доведи жена ми!

Кормчията се поколеба.

– Веднага!

Талан напусна поста си, а Нордгрюн сграбчи корабното радио и се опита да предаде сигнал за бедствие. Натисна бутона, но радиото издаде само прегракнал писък. Капитанът посегна към друг уред, но внезапно усети, че гърдите му горят.

Сведе поглед и видя, че копчетата по куртката му светят в червено. Сграбчи едно и то изгори ръката му. Шумът в главата му достигна кресчендо и той се свлече на пода. Дори със затворени клепачи виждаше звезди и проблясъци, сякаш някой натиска очите му с палци.

В главата му нещо изпука и от носа му потече кръв. Нещо в синусите му се разкъса.

Нордгрюн отвори очи и видя, че мостикът се изпълва с дим. Запълзя към вратата. От лицето му се стичаше кръв, но успя да бутне вратата и да се измъкне навън. В този миг шумът в главата му се превърна в писък.

Падна на палубата с лице, извърнато към кърмата. Зад него нещо като електрическа дъга се извиваше между перилата и надстройката. Корабът със странните светлини още ги следваше. Беше на петнайсетина километра от тях, но сега сияеше десет пъти по-силно, сякаш бе погълнат от Огъня на свети Елм 2.

Мозъкът на Нордгрюн беше отишъл по дяволите и сега той можеше единствено да се взира в кораба. После тялото му се скова в нещо като конвулсия, болката надмина всичко, което би могъл да си представи, и той запищя, малко преди кожата му да лумне в пламъци.

2Eлектрически феномен, който се получава при голямо напрежение на електрическото поле в атмосферата и обикновено се проявява като светеща плазма (коронен разряд) по остри върхове на високи предмети (напр. мачти). – Бел. прев.

Източният Атлантически океан, 15 юни

Над Атлантика се зазоряваше. Кърт Остин стоеше близо до носа на „ Арго” – кораба на Национална агенция за морско и подводно дело (НАМПД) и попиваше с кърпа потта от лицето си. Току-що беше направил петнайсет обиколки на главната палуба. Тъй като палубата не опасваше целия кораб, той бе принуден да влиза в надстройката в края на всяка обиколка, да изкачва на бегом стъпалата, да пресича главния щурц, после пак надолу по стълбите и обратно, за да започне следващата обиколка.

Щеше да е много по-лесно да иде във фитнес залата, да изтича осем километра на пътечката, после да продължи на уреда за изкачване на стълби, но сега бяха в морето, а за Остин морето беше свобода – свобода да бродиш и изследваш света, свобода от задръстванията и смога и от доста клаустрофобичния живот в милионния град. Тук, с тази прекрасна зора на хоризонта, той за нищо на света не би се затворил в залата, за да направи сутрешната си тренировка.

С черен спортен клин и избеляла сива тениска с логото на НАМПД, Кърт се чувстваше прекрасно в свежестта на приближаващата зора. Той беше висок малко над един и осемдесет, имаше широки рамене и къдрава сребриста коса, която понякога изглеждаше като от платина. Кърт лично смяташе, че очите му са в оттенък на синьото, но пък много необичаен оттенък – както, мнозина, в това число и жените в живота му, се опитваха да му обяснят.