Клайв Къслър - Портата на дявола

– Господин Талан?

Той седна и отвърна:

– Да. Добре ли сте?

– Не мога да пазя равновесие – каза тя. – Мисля, че потъваме.

– Нещо стана – рече той. – Трябва да напуснем кораба.

– Ами съпругът ми?

– Той е на мостика – каза Талан. – Изпрати ме да ви взема. Ще успеете ли да изкачите стълбите?

– Да – отвърна тя. – Ако трябва, ще пълзя.

– Дори е по-добре да пълзите – каза той, напипа ръката ѝ и я поведе към стълбището.

– Така е – съгласи се Кристи. – Трябва да се придържаме под дима, доколкото можем.

Преди да се омъжи, тя беше работила като парамедик, а после като сестра в травматологията. Бе работила по много тежки инциденти и пожари и дори при срутване на сгради. Въпреки страха и объркването в този момент, опитът взимаше връх.

Запълзяха по пода. След петнайсетина метра откриха друг член на екипажа, но не успяха да го събудят.

Кристи се опасяваше от най-лошото и трябваше да се увери. Провери пулса му.

– Мъртъв е.

– Как е умрял? – попита Талан.

Тя не знаеше. Всъщност не виждаше никакви рани по него, а и вратът му не беше счупен.

– Вероятно от дима.

Димът тук беше по-гъст, но не чак толкова, че да е смъртоносен.

Кристи остави ръката на мъртвия на гърдите му и продължи да пълзи с Талан. Стигнаха до стълбите и отвориха вратата. Кристи с облекчение видя, че от другата страна димът не е толкова гъст, хвана се за перилата и се изправи.

Започнаха да се изкачват, до тях достигна тънък лъч светлина. В коридора работеха някои от аварийните светлини и в първия момент Кристи си помисли, че лъчът светлина идва от аварийните лампички по стълбите, но в светлината имаше нещо странно – беше по-бяла, по-естествена и като че ли помръкваше и просияваше спорадично.

Две нива по-нагоре имаше врата с матирано стъкло. Кристи предположи, че светлината идва оттам, но пък това нямаше смисъл. Беше тъмно, когато влезе в столовата на кораба. Как бе възможно да вижда дневна светлина?

Знаеше, че трябва да има обяснение. Продължи да се изкачва, като опитваше да не изостава от Талан. Когато стигнаха площадката на върха на стълбите, видя, че отвън струи дневна светлина, помрачавана от валма пушек.

– Съмнало е – рече объркано Кристи.

– Явно сме били в безсъзнание дълго време – каза Талан.

– И никой не е дошъл да ни потърси? – попита тя, а гърлото ѝ се сви, щом помисли какво може да означава това.

Изглеждаше невероятно да е минало толкова време и никой да не дойде да ги потърси, но с очите си виждаха, че е истина.

Тя пристъпи напред и почти изгуби равновесие. Талан я прихвана, облегна я на стената и каза:

– Дръжте се!

– Добре съм – измърмори Кристи.

Талан я пусна и тръгна към вратата, докосна я внимателно, сякаш проверяваше дали не е гореща. Кристи забеляза, че стъклото на прозореца се е огънало и обезцветило като разтопен восък.

– Всичко е наред – каза Талан. – Вече няма огън. Той бутна вратата и тя се отвори със скърцане.

Талан излезе навън и помаха на Кристи да го последва. Тя пристъпи прага и се вкопчи в корабните перила.

Докато Талан се взираше към носа и се опитваше да прецени ситуацията на кораба, един мъж се появи от носещите се валма дим на двайсетина метра от тях, откъм кърмата. Беше едър, с широки рамене и целият облечен в черно. Кристи не помнеше някой от екипажа да е бил облечен така.

Мъжът се обърна към тях. В ръцете си държеше автомат. Кристи ахна, а Талан, явно воден от инстинкт, я блъсна на земята точно в мига, в който автоматът затрещя. Кристи гледаше безпомощна как в гърдите на филипинеца се забиват куршуми. Той политна през перилата и падна в морето.

Кристи се хвърли към вратата, дръпна я, но преди да успее да я отвори, мъжът я настигна и затисна вратата с тежкия си ботуш.

– Няма да стане, скъпа! – изръмжа той. – Идваш с мен!

Кристи се опита да се извърти, но той протегна огромната си лапа и я сграбчи за яката.

Кърт Остин стоеше на наблюдателната палуба до мостика, докато корабът пореше вълните. При трийсет възела носът цепеше океанът на две и вдигаше ветрила от пръски.

Кърт оглеждаше повредения кораб през бинокъла. Видя някакви мъже да тичат от люк на люк и да хвърлят гранати или други експлозиви в тях.

– Адски странно – каза той. – Сякаш искат нарочно да потопят кораба.

– При пиратите никога не се знае – вметна капитан Хейнс.

– Така е – съгласи се Кърт, – но обикновено нападат кораби за откуп или за да продадат товара им на черния пазар. Не можеш да направиш нито едното от двете, ако корабът е на дъното на океана.