Клайв Къслър - Портата на дявола

След като изслуша обяснението, един от политиците не успя да сдържи смеха си.

– Странно, че не сме чували за такова оръжие досега – каза той, – а тъкмо най-неопитният ви агент го открива.

– Тя е била пленена от Андрас – каза плешивият. – За щастие я е задържал при себе си. Именно той отправя предложението. Стари познати сме.

– Но не добри – отбеляза генералът.

– Да, така е – призна плешивият.

– И той иска невъобразима сума – каза членът на Политбюро.

Плешивият махна към него.

– Разбира се, не можем да платим толкова. Вероятно десет процента, но само ако се вземе такова решение.

– Вашият агент говореше под принуда – каза генералът.

– Да – отвърна плешивият. Тя бе използвала кодова дума, която означаваше, че е задържана против волята си. Но пък бе използвала по-меката от двете кодови думи, което означаваше, че може да се справя със ситуацията. Той бе доста впечатлен от младата бивша олимпийка.

Единственият представител на флота в стаята заговори:

– Ще е хубаво да огледаме този кораб. Ако се окаже, че представлява интерес, ще започнем преговори. Ако излезе, че е лъжа, просто ще отпишем госпожица Луская.

Плешивият присви очи. Тези младоци нищо не разбираха и това го притесняваше.

– Всички вие пропускате нещо много важно. Според Андрас те ще демонстрират оръжието срещу американската столица след по-малко от трийсет минути. Това обезсмисля въпроса за кораба. Сега трябва да решим дали да информираме американците.

Всички мълчаха, никой не искаше да заговори.

– Много деликатна ситуация – каза плешивият. – Ако заплахата се окаже истинска и се разбере, че сме знаели предварително…

Нямаше нужда да довършва.

– Какво препоръчвате? – попита членът на Политбюро.

Плешивият започна да чупи ръце. Всичките му инстинкти подсказваха, че това е проблем на американците. До известна степен дори не би възразил да види как това бедствие сполита стария им враг. Но последствията можеха да бъдат огромни и нямаше как да пренебрегне това.

– Информирайте американците за заплахата – каза накрая.

– Не им казвайте за кораба и се погрижете да забравите този разговор.

После огледа всички в стаята. Те бяха хора с власт, но се страхуваха от него, и така трябваше.

– Какво ще правят после, си е тяхна работа – добави той.

– А корабът?

– Ако се появи възможност – отвърна плешивият, – ще се възползваме от нея. Може да платим, може да направим бартер. Ще обмислим това по-късно.

На осем хиляди километра оттам, насред Атлантика, Андрас стоеше над Катерина, която бе още до радио конзолата. Най-накрая дойде обаждане. Беше плешивият.

– Кажи на Андрас, че този път не искаме повредена стока – каза той.

Тя погледна нагоре. Каквото и да означаваше това, Андрас го разбра и кимна.

– Той разбра – каза тя, като натисна бутона за предаване.

– Да – отвърна плешивият. – Добра работа, госпожице Луская. Ще очакваме завръщането ви.

Катерина не смяташе, че е направила кой знае какво. Бе отстъпила пред този човек, който я отвлече, заплашва я, изби останалите, включително майор Комаров и Кърт, който се бе опитал да я спаси точно от тази участ. А сега тя участваше в нещо, което щеше да отнеме безброй животи в неговата страна.

Не виждаше обаче начин да ги спре.

Внезапно прозвуча сирена. Андрас се сепна, а вратата се отвори след секунди.

– Какво става, по дяволите? – попита той. Пред него стоеше останал без дъх матрос.

– Проблем в отделението с реактора.

– Изтичане?

– Не, натрапник. Андрас се засмя.

– Натрапник ли? Сигурен ли си? Ние сме на хиляда и деветстотин километра от най-близката суша.

– Знам – каза мъжът. – Не мога да кажа как е станало. Към нас не е приближавал кораб или лодка. Сонарът не е засичал подводен съд. Може да е се е качил тайно на пристанището – предположи накрая морякът.

– Малко вероятно – каза уверено Андрас. – По-вероятно е някой да се е напил и да е направил голяма грешка.

Катерина чуваше гнева в гласа му. Не искаше да е на мястото на онзи от екипажа, който бе направил тази голяма грешка.

– Всички от екипажа са налице – каза мъжът . – Един от инженерите е мъртъв, друг е пребит от американски командос с прошарена коса.

Лицето на Катерина засия.

– С прошарена коса ли? – попита Андрас и се напрегна. Матросът кимна.

– Остин! – прошепна Андрас.

Катерина се надяваше да е прав. Не можеше да си представи как е възможно, но се молеше да е истина.

Андрас видя това.