Клайв Къслър - Портата на дявола

Мъжът на стълбите се засмя.

– Поне докато не ти свършат парите, нали? Кърт се бе втренчил във вратата.

Мъжът стоеше на прага, с ръка на дръжката и с гръб към него, като продължаваше да говори с другия на стълбите. Кърт искаше той да се върне назад или да влезе в коридора. Само да не стои на прага.

Като се смееше на шегата на приятеля си, мъжът се обърна, пристъпи в коридора и се озова точно пред дулото на заглушителя на беретата на Кърт.

– Дори не мигай! – прошепна Кърт и му махна да се приближи.

Мъжът беше бял, слаб, явно от Средиземноморието. Косата му бе къса и къдрава, лицето загоряло и осеяно с бръчки от слънцето, но надали имаше повече от трийсет и пет години.

Мъжът изпълни заповедта и затвори вратата зад гърба си.

– Кой си ти? – попита той.

– Гремлин – отвърна Кърт. – Не си ли виждал гремлини?

– Какъв гремлин?

– Ами такъв, промъкваме се наоколо и прецакваме нещата. Определено създаваме неприятности.

Мъжът преглътна нервно.

– Ще ме убиеш ли?

– Не, стига да не ме принудиш – отвърна Кърт. – Хайде!

– Кимна надолу по коридора. – Нека си намерим спокойно местенце.

Мъжът мина пред него и тръгна бавно. Не правеше резки движения, но Кърт знаеше, че това ще се промени скоро. В края на коридора имаше друга врата.

– Отвори я! – нареди Кърт.

Мъжът изпълни нареждането и влезе вътре. Кърт го последва и спря. Стоеше в огромно помещение, таванът бе висок поне дванайсет метра.

От паропроводите се излъчваше жега и Кърт усети как влагата се пропива в тялото му. Странно хармонично жужене се носеше от няколко генератора, които вибрираха в ниска октава. Големи бели тръби минаваха в една посока, пресечени от сини, които съдържаха електрически кабели. Сините тръби продължаваха по едно мостче, което се извиваше нагоре и около бледозелена цилиндрична структура на три нива, издигаща се в центъра на помещението.

Кърт тръгна натам, като буташе мъжа пред себе си. От едната страна на огромния зелен цилиндър имаше надпис – цифра и дума на руски: „Акула”, която потвърди страховете му.

– Това ли е реакторът? – попита той. Мъжът кимна.

Сякаш за да потвърдят факта, надписи на английски, френски и испански носеха международния триъгълен символ за радиоактивност.

Кърт надзърна покрай огромната структура и видя още една такава, на шейсетина метра от първата.

– Липсващият „Тайфун” – прошепна той на себе си.

Всички доказателства сочеха, че някой е купил подводницата и я е накарал да изчезне. Сега излизаше, че Кърт е прав в подозренията си, макар да не знаеше каква е целта. Подводницата наистина бе изчезнала и Андрас, или който и да бе неговият съучастник, бяха новите ѝ собственици, но очевидно се интересуваха по-скоро от реакторите, а не от корпуса.

Защо, зачуди се Кърт. Какво, за бога, ще прави един петролен танкер, който развива само седем възела, с два ядрени реактора? Беше усетил дим от дизелово гориво, което означаваше, че не използват реакторите за задвижване, тогава за какво?

– За какво са ви? – попита той.

– Не знам – отвърна мъжът.

Кърт го удари по лицето с цевта и насочи пистолета към окото му.

– Не ме лъжи!

– За ускорителя – призна мъжът.

– За ускорител на частици? Тук на кораба? Мъжът мълчеше.

– Казвай! – настоя Кърт, като свали предпазителя на беретата. – Чух да говориш с приятеля си, че някой искал пълна мощност. Затова дойде на това ниво. Но като гледам как си облечен, сигурно си инженер, а не матрос. Знаеш какво става тук. Или ще ми кажеш, или ще отнесеш тайната в гроба.

Мъжът се взираше в пистолета. Облиза устните си и заговори:

– Използват реакторите, за да захранват ускорителя. Енергията се провежда до предната част на кораба. Може да порази кораб.

– Може да направи много повече – каза Кърт. – Видях тела на мъже, които са се сварили живи, а мозъците им са се изпържили от вашата малка играчка.

– Аз само поддържам реакторите – оправда се мъжът.

– Голямо извинение. Накъде се беше запътил?

– Към контролната зала.

– Заведи ме там! – нареди Кърт.

Мъжът погледна към пистолета в ръката на Кърт и кимна. Тръгна по мостчето и започна да се изкачва. Кърт го последва.

В горния си край мостчето извиваше встрани от реактора. Там имаше малък закрит участък със стоманени стени и стъклени прозорци, от които се виждаше цялата инсталация.

Инженерът стисна дръжката и отвори вратата. Кърт го избута вътре и се промъкна след него.

Вътре имаше двама облечени в бяло мъже, които гледаха екрана на монитор. Единият носеше гащеризон и приличаше на инженер, другият сигурно беше техник, ако се съдеше по дрехите му.