Клайв Къслър - Портата на дявола

Капитанът изглеждаше разочарован.

– Разбирам защо ни молите за това – продължи Пол. – Но няма да наруша обещанието си пред нея.

Капитанът пое дъх, изглежда не му беше леко, но ги разбираше.

– Тогава ще информирам…

– Чакайте! – обади се Гамей. Капитанът погледна към нея.

– Колко души има в онези подводници? – попита тя.

– Двеста шейсет и един.

Двеста шейсет и един души, помисли си тя. Зачуди се колко от тях имат семейства. Съпруги, съпрузи или деца. Ако бяха готови да рискуват всичко, защо да не го направи и тя? Това беше и нейната родина.

Погледна към Пол. Той кимна и се обърна към капитана:

– Какво трябва да направим?

– Докато ние се опитваме да привлечем огъня – започна капитанът, – вие ще минете през процепа и ще освободите робота. Ще прикрепим към рамката му сто и десет килограма силен експлозив. Ще я преведете до пръстена на ускорителя и ще потърсите слабо място, някъде, където се осигурява захранване или пък където тунелите се издигат към повърхността. Ще я вмъкнете там и ще включите детонатора.

– А после? – попита Гамей.

– Оттам поемаме ние – отвърна капитанът.

Гамей си пое дълбоко дъх. Не можеше да си представи да се върне в подводница. От тази мисъл буквално ѝ омекваха коленете. Но щеше да го направи, защото само двамата с Пол можеха да го свършат.

Насочил беретата пред себе си, Кърт Остин се промъкваше по тесния коридор, който след дванайсет метра свършваше със стълбища. Едното водеше нагоре, другото – надолу.

Като погледна над перилата, видя докъде се простират и в двете посоки, беше доста път. Вероятно чак до върха на жилищния отсек и може би дори до покрива, където бяха антените и радарите. Цели десет нива нагоре.

А надолу…

Може би до самото дъно на корпуса. Предположи, че Андрас и Катерина са тръгнали нагоре. Въпреки голямото си желание да открие Андрас, той погледна надолу.

Каквото и да представляваше „Оникс”, Кърт нямаше да открие истината в каютите на кораба или на мостика. Тайната на кораба лежеше долу, където бяха резервоарите с гориво, помпите и всички машинарии.

След две нива той откри неизползвано помпено помещение. Промъкна се вътре.

Танкери с размерите на „Оникс” имаха огромни помпени помещения; кораб, който можеше да превозва милиона барела петрол, трябваше да може да ги натовари и разтовари бързо. Кърт бе прекарал известно време на танкери, чиито помпени помещения бяха големи колкото машинните им отделения. Тук не беше по-различно, само дето…

Той се приближи до главните тръби. По тях имаше слой скреж, който се бе разпрострял и по стената. Кърт почука по едната тръба с пръсти. Беше много студена.

Със сигурност не изпомпваха петрол.

Откри контролни пултове и компютърен екран. На него пишеше:

Управлявана от мостика система

Прекъсване да/не

Парола:

Каквото и да ставаше тук, то се контролираше отгоре. Той не смееше да се намеси. Вероятно нямаше и да може, дори да опита, защото на мостика щяха да разберат за присъствието му.

Тръгна обратно към вратата и залепи ухо върху студения метал. Чу само жуженето на двигател и генератори. Отвори я.

Тръгна обратно към стълбището и заслиза още надолу. Реши да прескочи няколко нива и да стигне буквално до дъното на нещата.

Мина още две нива. Внезапно чу някакво подрънкване, което го спря насред крачка.

Погледна бързо над перилата и видя ръка на две нива отдолу, плъзгаше се по тях и се изкачваше. Чу гласове и бавни стъпки.

- …доколкото знам, той иска да развием пълна мощност и да я поддържаме – каза мъжки глас.

– Но дори няма друг кораб наблизо – отвърна втори глас.

– Ако питаш мен – каза първият, – става нещо. Никога не сме били на пълна мощност досега.

Кърт искаше да чуе още, но не можеше да чака тук. Тръгна към най-близката площадка и влезе през вратата, като я затвори бързо и тихо след себе си.

На тази палуба шумът беше по-силен и Кърт установи, че е точно над машинното отделение. Притисна се до стената, като не изпускаше от поглед вратата вдясно от него, както и коридора вляво.

Стъпките продължиха към това ниво. Той чуваше, че мъжете още разговарят, но не можеше да различи думите. Почувства облекчение, когато стъпките завиха и продължиха нагоре.

Тогава внезапно вратата се отвори и остана така.

– Не казвай на никого – каза мъжът. Държеше вратата и явно говореше на другия, който бе продължил нагоре, – но съм готов да се махна от този кораб още на първото пристанище.