Клайв Къслър - Портата на дявола

Гамей си пое дълбоко дъх и погледна към Пол.

– Истината е – продължи капитанът, – че досега не сме имали работа с подобно нещо.

– Какви са възможностите ви? – попита Пол.

– Нормалната процедура е да ударим от въздуха – отвърна капитанът. – Като започнем със самонасочващи се ракети. И „Томахоук”, и „Харпун” летят със скорост, по-ниска от тази на звука. Ф-18 развива до два маха, но на палубата не е така бърз.

Обърна се към екрана и линията на хоризонта.

– Ускорител като този може да изстреля поток от частици, който се движи почти със скоростта на светлината. Това означава, че най-бързата ни ракета ще измине не повече от шейсет сантиметра за времето, за което лъчът ще измине осемдесет километра.

В ума на Гамей просветна образ. Тя си спомни войниците от Първата световна война, които излизат от окопите в безсмислена атака срещу картечниците. Не беше експерт по военна история, но разбираше защо тогава е било такава касапница. Повечето от войниците при тези атаки са били покосявани, преди да изминат и десет метра. Сегашната ситуация ѝ напомняше на нещо подобно.

– Щом свръхзвуковите самолети и ракети са твърде бавни, за да атакуват подобно нещо, тогава какво ще правим? – попита тя.

Капитанът посочи обръча на ускорителя.

– Те явно са решили да изградят тази система под повърхността, за да не бъде забелязана. Това обаче ги прави уязвими: могат да бъдат атакувани под водата, защото плътността на водата ще направи лъча от частици по-малко ефикасен.

– Имаме ли подводници наблизо? – попита Пол. Капитанът кимна.

– Всяка бойна група самолетоносачи си има по няколко невидими приятелчета. Ние имаме две бойни подводници клас „Лос Анджелис” – „Мемфис” и „Провидънс”. Възнамеряваме да ги пуснем в действие. „Мемфис” е на двайсет и четири километра от целта. Сонарите им улавят цял куп сигнали със сигнатура, подобна на записаната от вашия екип.

– Цял куп? – попита Гамей. Капитанът кимна.

– Те имат поне десетина малки подводници, които патрулират около зоната. Всички са с въоръжение, има дори по две торпеда във всяка, а това е голям проблем.

– Със сигурност две подводници клас „ Лос Анджелис” могат да се справят с тях – каза Пол.

– Можем да навлезем там и да се намесим, но нашите подводници са проектирани за лов на големи руски и китайски подводници в дълбоки води. Това оръжие е в плитки води до континенталния шелф. Дълбочината на Четириъгълника е средно около осемнайсет метра. На три километра малко се увеличава и дори има нещо като каньон…

Той посочи към тънка линия, която се разширяваше и се превръщаше в процеп в океанското дъно, отдалечавайки се от зоната на целта.

– …Но ако изключим това дефиле, дълбочината не надвишава шейсет метра цели шестнайсет километра. Това ограничава способността за маневриране на нашите подводници и дава предимство на врага.

Капитанът се изправи и си пое дъх, свали си шапката, приглади късата си коса и пак сложи шапката на главата си.

– Част от работата на командващия е да не разполага частите си на незащитими позиции, както и да не ги изпраща на обречени мисии. Друга част е да знае кога трябва да наруши тези принципи. Ако тези хора могат да заплашат нашата родина, то ние нямаме избор, освен да поемем риска да ги обезвредим.

– Имам чувството, че ни казвате това по някаква причина – обади се Гамей.

Капитанът кимна.

– Може да се нуждаем от помощта ви. Очите ѝ се разшириха.

– От нашата помощ?

Пол изглеждаше изненадан.

– Какво можем да направим за американския флот? – попита той.

– Можете да влезете дълбоко в онзи каньон с вашата малка подводница – той се простира на хиляда и двеста метра – и да се промъкнете към тях, без да ви забележат.

Гамей щеше да припадне. Главата ѝ се замая, стомахът ѝ се сви.

Пол заговори вместо нея:

– И защо не вкарате някоя от вашите подводници в каньона?

– Твърде тесен е. Близо до върха е просто процеп, широк е не повече от шест метра. Дори на дълбокото има участъци, през които не би могла да мине голяма подводница.

Пол погледна към Гамей. Тя трепереше и клатеше глава. Едва бе издържала да изслуша записа, та те бяха само цивилни.

– Не мога да ви нареждам – каза Лауден. – Но ви моля. Никой от хората ми не може да управлява тази подводница, а дори да успеем да ги обучим бързо, ключът е вашата Рапунцел.

Пол поклати глава. Той беше нейният любим, нейният защитник.

– Съжалявам, капитане! Сигурен съм, че разбирате през какво преминахме. Преди да се качим на борда, обещах на жена си, че няма да се излагаме на никакъв риск. Честно да ви призная, не си представях подобни обстоятелства и както казваше моят старец: „Не обещавай нещо, ако не можеш да го изпълниш.”