Клайв Къслър - Портата на дявола

Виждаше само един начин да кацне на кораба, без да го забележат. Последната секция от главната палуба зад надстройката не беше осветена. Трябваше да измине триста метра, да заобиколи зад кораба и да се надява, че ще запази достатъчно скорост, за да достигне до последните няколко метра от палубата.

Изглеждаше почти невъзможно, но другият вариант бе да падне в океана и да се носи наоколо с часове с надеждата, че няма да привлече вниманието на гладни акули.

Понесе се покрай кораба на сто и двайсет метра височина и зави към борда. Имаше двайсет секунди. Докато прелиташе над надстройката, видя някаква фигура на мостика, но не и вахтен моряк. Съмняваше се, че някой на осветения кораб може да го забележи. При това силно сияние едва ли бяха в състояние да видят нещо в мрака.

Започна да завива.

Турбуленция го подхвана и заплаши да свие парашута му. Той го изви и се спусна зад кораба.

Под себе си видя края на палубата и кипящата бяла вода на килватера. Под килватера две шестметрови витла се въртяха със стотина оборота в секунда като огромни блендери, които чакаха да го накълцат.

Той се насочи напред, набра малко скорост и започна бързо спускане. Дръпна силно въжетата, но беше твърде късно. Вятърът, който се завихряше около кораба, го издуха назад. Кърт пропусна палубата и продължи да се спуска, право към бялата вода и гадната смърт.

Опита да завие, но вятърът го обърна, засмука го напред като лист хартия, хванат от вихъра след преминаваща кола. Поривът на вятъра го понесе към края на кърмата. Кърт видя огромен бял надпис „Оникс” и после бе запратен към откритото пространство между главната палуба и палубата под нея.

Ударът го разтърси и го изстреля напред, когато въжетата на парашута се закачиха за нещо около отвора. Кърт се приземи по гръб и почти веднага бе издърпан назад към перилата. Завихреният зад кораба въздух изпълни отново парашута, който се опитваше да го извлече от палубата.

Назад, напред, назад. На Кърт му писна.

Натисна механизма за освобождаване и парашутът полетя над водата. Изпърха и изчезна в мрака зад огромния кораб.

Вече беше на борда. Въпреки риска и въпреки логиката, той се беше добрал до „Оникс”. Помисли си за дългия списък от предупреждения на Джо и се засмя. Нищо подобно не се случи, а Джо дори не бе споменал осветените палуби, силния вятър и опасността да бъде накълцан от витлата.

Огледа се, за да види къде точно е кацнал. Тъмното открито пространство му напомни за кърмата на самолетоносач, огромно пространство между главната палуба и хангара.

Няколко стълби се спускаха към водата. Имаше два люка, които изглеждаха здраво затворени, а вляво забеляза няколко овехтели стола и кофа, пълна с фасове. За щастие някой не бе седнал там да изпуши цигара.

Беше почти сигурен, че не са го забелязали. Свали шлема и откачи кислородната бутилка. Замахна силно и ги запрати в нощта.

Не се чу плисък. Вятърът и килватерът бяха твърде шумни. След като се освободи от ненужното, той тръгна към найтъмния ъгъл на неосветения отвор и приклекна. Извади деветмилиметрова барета от един страничен джоб и започна да завинтва заглушител на дулото. Сетивата му бяха напрегнати до крайност. Ослушваше се за движение.

Не чуваше нищо освен бученето на двигателите и жуженето на машините. Но преди да помръдне, дръжката на една от вратите се завъртя. Люкът се отвори и Кърт се втурна към мрака като паяк, който опитва да се скрие в цепнатина в бетона.

От люка излязоха две фигури, осветени от светлината вътре, докато вратата не се затръшна след тях.

Тръгнаха към перилата.

– Бих казал, че си впечатлена – чу се мъжки глас, беше Андрас.

Кърт не вярваше на късмета си и стисна по-силно беретата. След това обаче се чу още един познат глас – женски глас. Гласът на Катерина.

– Не знам как твоите хора са създали подобно нещо, без светът да разбере – каза тя. – Но ще призная, че е невероятно. Предполагам, че трябва да ти благодаря за обиколката, за храната и за виното.

– Сега вече разбираш защо твоите началници ще са заинтригувани – каза Андрас.

– Да – отвърна тя. – Подозирам, че ще бъдат възхитени от това, което ще им кажа.

Мислите на Кърт препускаха. Определено не я обвиняваше, че използва всякакви методи, за да спечели доверието на похитителя си и да се спаси, но думите ѝ намекваха за някаква по-голяма игра.

Преди да кажат още нещо, на вратата се появи човек от екипажа.

– Търсят те по радиото, Андрас. От Фрийтаун. Спешно е.