Клайв Къслър - Портата на дявола

– Всичко това е част от екстрите на „ Аерофлот” – каза Джо. – Не че не предпочитам американски самолет, но мисля, че този е по-безопасен от това, което смяташ да направиш.

Кърт искаше да възрази, но не можа. Всъщност бе сигурен в безопасността на самолета, нищо че се тресеше, тракаше и виеше като банши. Но щом Джо държеше да го накара да се изпоти, щеше да му върне услугата.

– Не забравяй пилотите – каза той. – Видях ги да обръщат няколко чашки саке камикадзе точно преди да полетим.

Джо се засмя.

– Да, в твоя чест, амиго.

Светна жълта лампичка. Една минута до мястото на скока. Кърт погледна краката си, лежаха плътно към глайдъра, и включи видеодисплея. Когато се инициализира, той вдигна палец към Джо, който затвори тънкия капак над него и парашута.

След секунда светна жълта лампичка, после – червена. Трийсет секунди.

Джо се отдръпна от Кърт, към пулта за изстрелване. След секунди Кърт чу как Джо отброява:

– Трес, дос, уно! – И после с огромен ентусиазъм: – Вамонос, ми амиго!

Кърт усети тласък назад, когато конвейерната лента засили глайдъра към задната част на товарния отсек. После бе запратен назад още по-силно и се озова във въздушната струя на самолета.

След секунди зад глайдъра се отвори малък парашут и убиването на скоростта удари Кърт също толкова здраво, както и политането от товарния отсек, но в обратната посока.

Обезопасителните колани се врязаха в раменете му, когато той се плъзна напред. Ръцете му се огънаха и дланите му поеха остатъка от тежестта, а очите му сякаш щяха да изскочат от орбитите си.

Това продължи цели десет секунди. Щом тялото му се стабилизира, Кърт погледна дисплея.

– Четиристотин – извика той на себе си. А след секунди: – Триста и петдесет…

Глайдърът забави и започна да пада, устремен към водите на Централния Атлантически океан като огромен артилерийски снаряд или бомба. Накрая, когато скоростта падна под 210 възела, Кърт освободи парашута.

Парашутът се отдели с отекващ звук, а снижаването премина от разтърсващо към плавно. Шлемът блокираше почти напълно воя на вятъра и клатенето спря.

След миг, когато скоростта му достигна 190 възела, две здрави крила започнаха да се изпъват благодарение на задвижван от двигател винт.

Това беше най-опасният момент от полета. Прототипите бяха изгубени точно защото крилата не се разпъваха равно и това караше глайдъра да излезе от контрол и да се разпадне.

Кърт имаше парашут, но не знаеше какво точно ще се случи с тялото му, ако глайдърът излезе от контрол и се разпадне във въздуха при скорост от 200 възела.

Крилете се закрепиха на мястото си, като това оказа огромен натиск върху гърдите и стомаха на Кърт, защото глайдърът започна да се издига и се превърна от снаряд, летящ по низходяща траектория, в летателен апарат, който набра височина и после се изравни.

Щом отново имаше контрол, Кърт реши да изпробва крилете, за да е сигурен, че работят добре. Изви надясно, после наляво. После снижи глайдъра и го изравни, като използва инерцията, за да се издигне.

Всички системи работеха и въпреки опасността пред него и песимизма на Джо, Кърт не помнеше да се е чувствал така въодушевен. Това бе най-близкото до свободен птичи полет, което бе изпитвал през живота си.

Малкият глайдър откликваше мигновено на докосването му и той установи, че може да го извива с тежестта на тялото си и да се накланя наляво или надясно, подобно на мотоциклетист.

Около него цареше мрак, ако не се броеше смътната светлинка от дисплея и точиците на звездите.

Докато маневрираше, на Кърт му се прииска да бе ден, за да се подсили усещането, но не можеше да достигне до „Оникс” по светло. Развлечението щеше да остане за друг път.

Устреми се по курса, като нагласи наклона на глайдъра. Беше на осем хиляди метра височина и се снижаваше с по сто и петдесет на минута, при скорост от 120 възела. Според информацията на дисплея до „Ониск” оставаха сто и дванай-сет километра.

Катерина Луская седеше на стол в малка каюта на долното ниво на жилищния блок на „Оникс”. Не знаеше кое време е, но като че ли беше вечер. Нямаше значение. Светлината в каютата без прозорци не се променяше.

Катерина се опита да се протегне, но не можа. Ръцете и краката ѝ бяха оковани. Бе получила съвсем малко храна и вода през последните пет дни.

Тя неуспешно се опитваше да заспи, когато вратата на каютата се отвори. Андрас влезе. Беше сам. Идваше всеки ден, единственият ѝ посетител, и винаги носеше лоши новини.