Клайв Къслър - Портата на дявола

Такива бяха удобствата в товарния отсек на руския самолет. До него стоеше Дзавала с ватенка, обшита с кожа, шлем и кислородна маска. Като че ли казваше нещо, но Кърт не разбираше думите.

– Не приемам! – изкрещя той.

Джо притисна кислородната си маска и микрофона към лицето си и повтори мисълта си:

– Казах, че сигурно си луд.

Кърт не отговори. Вече започваше да мисли, че Джо е прав. Като се държеше за един каиш, който висеше от рамката на самолета, като пътник в метрото. Обърна се към опашката. В задната част започна да се появява процеп. Товарната рампа се отваряше.

Когато рампата се смъкна напълно, старият самолет се разтресе по-силно от всякога и вятърът нахлу в товарния отсек, замлати ги и заплаши да ги събори.

Самолетът беше разхерметизиран преди трийсетина минути, затова нямаше вихър от излитащ въздух, но температурата постоянно падаше от малко над нулата, до доста под нея, а воят на двигателите скочи поне с четири октави.

Кърт се вгледа през зеещия отвор, към очакващия го мрак на нощното небе. Той дишаше от кислородна бутилка и носеше специално проектиран парашут. Имаше поне двеста парашутни скока зад гърба си, включително и двайсет от големи височини, но сега щеше да направи нещо, което никога не бе опитвал и за което Джо непрестанно го съветваше да размисли.

Беше се смял на неговия песимизъм, наричаше го „майка орлица”, но сега, докато се взираше в нощта от задната част на самолета, вече не беше толкова сигурен.

Пусна се от каиша и пристъпи предпазливо напред, към един предмет близо до отворената рампа. Приличаше на кръстоска между бобслей и фотонно торпедо от „Стар Трек”. Дизайнерите го наричаха Еднопилотен тактически апарат за нахлуване. А хората, които бяха провели изпитанията, го наричаха ЕЛ – Експрес за лунатици.

Това беше едноместен глайдър. Спуснат от височина единайсет километра, Експресът за лунатици можеше да отведе своя пътник на еднопосочно пътуване с дължина двеста и двайсет километра, и то без да произведе шум, да остави следа или радарна сигнатура, тъй като всъщност бе направен от специална пластмаса, покрита с абсорбиращ радарните лъчи слой, който приличаше на мека гума.

За да лети на него, пътникът трябваше първо да легне по корем, после да се хване за две дръжки, които приличаха на дръжките на велосипедно кормило. После навираше крака в нещо като ски апарати.

Най-предната секция на устройството беше от прозрачен плексиглас с базисен дисплей, който стърчеше от него. Той даваше информация за скорост, височина, направление и скорост на спускане. Освен това предлагаше визуален индикатор на спускането, предназначен да помогне на пилота в коригирането на ъгъла и достигането на желаната дестинация. В този случай това означаваше танкера „Оникс”, на сто и двайсет километра оттук.

Заради странната му позиция в океана, „Оникс” се бе оказал труден за достигане. Не само че беше далеч от най-близкия търговски маршрут, но и нямаше никакви въздушни коридори близо до него. Щеше да е подозрително да се прелети над кораба, дори на голяма височина, но пък имаше доста оживен въздушен маршрут на сто и деветдесет километра на юг, а на радара ИЛ-76 щеше да се появи само като още един пътнически самолет по магистралата в небесата. Кърт не можеше да си представи, че някой ще го сметне за подозрителен.

Дори ако ги наблюдаваха, никаква система не бе в състояние да долови глайдъра и неговия единствен пътник.

Постановката бе съвсем проста на теория. На симулатора Кърт се бе чувствал като във видеоигра. Реалното изживяване обаче му се струваше малко по-страховито.

– Хайде – каза той на Джо. – Вкарай ме в това нещо, преди да съм се отказал.

Джо тръгна към глайдъра.

– Имаш ли представа колко неща могат да се объркат в твоя план?

– Не! – отвърна Кърт. – И не искам да ми казваш.

– Самото излитане може да тръгне на зле, може да те подхване турбуленцията зад самолета, кислородът ти може да откаже, което означава, че ще припаднеш, преди дори да си стигнал до по-безопасна височина…

Кърт вдигна очи.

– Какво ти казах току-що?

– …можеш да замръзнеш до смърт – продължи Джо, без да му обръща внимание. – Може да не успееше да освободиш капака и да отвориш парашута. Краката ти може да се заклещят. Крилете може да не се отворят правилно.

Кърт се качи на релсата и оттам на подобния на торпедо глайдър.

– Какво ти става? – попита той. – Ти трябва да останеш тук. Не видя ли ръждата в основата на крилата? Не видя ли дима, който блъвна от третия двигател, когато потеглихме? Не мога да повярвам, че тази птичка дори полетя.