Клайв Къслър - Бурята

- Не аз, гладът ще ги убие – поправи я той.

Гамей замлъкна. Всички мълчаха и засенчваха с ръце очите си от заслепяващото отражение.

Джин се къпеше в ярката светлина сякаш се къпеше в слава. Това беше доказателство за почти божествените сили, които контролираше.

- Това няма да ти се размине – каза тихо Пол.

- И кой ще ме спре?

- Първо, моето правителство – продължи Пол. – Индийското също, НАТО, ООН... Никой няма да ти позволи да обречеш половин континент на гладна смърт. Малката ти армия няма шанс срещу ескадрила „Ф-18”.

Джин го погледна.

- Вие имате едно изцяло грешно разбиране за същността на властта – каза той. – Вярно е, че аз и хората ми сме без значение в глобален план. Но силата не е съсредоточена само във вашите нации. След като дъждовете започнат да хранят китайските гърла, техните ръководители няма да позволят на ООН, на вашето правителство и на правителството в Ню Делхи да им отнемат това новооткрито изобилие. Ще наложат вето на всяка резолюция за действие и ще попречат на плановете ви. Към тях ще се присъединят страните от Близкия изток, Пакистан и Русия, които също ще се възползват от дъждовете, ще ми плащат и ще ме защитават заради това, което им осигурявам. Ще бъде много лесно да ги настроя срещу вас. Ако си мислите, че няма да успея, значи сте безкрайно наивни.

- Рискуваш да предизвикаш война – каза Гамей, – която ще засегне целия свят, включително и теб.

- По-скоро ще бъде война за наддаване.

Джин очевидно се наслаждаваше на силата си в момента. За малко повече от двайсет и четири часа той успя да смаже враговете си, да докаже своята гениалност и сега му оставаше само да обере плодовете от усилията си. Парите щяха да потекат като река от Китай, Пакистан и Саудитска Арабия. А когато противници им от Индия и други държави се включат в наддаването, залогът щеше да се вдигне.

- Въпреки това хората ще искат да унищожат и теб, и злото ти творение – каза Пол.

- Но няма да успеят да ме открият – отвърна Джин. – А и ще разберат, че не могат да разрушат това, което съм създал. То е като да се опитат да заличат насекомите или бактериите на земята. Какво като убият милиони от моите микророботи? Останалите трилиони ще продължат да се възпроизвеждат. Те ще използват остатъците от себеподобните си, за да създадат нови. Това им е работата. Марчети ги е проектирал да правят така.

Елууд отмести поглед настрани и поклати глава със съжаление.

- Ако някой ме предизвика, последствията ще са тежки – добави Джин. – Ордата ще се разпространи до най-отдалечените кътчета на света. Скоро седемте морета ще бъдат под мой контрол. Ако някоя държава е достатъчно глупава да ме нападне или просто откаже да плати поисканато, ще пострада. Рибните им запаси ще бъдат унищожени, източниците им на храна – заличени, пристанищата – блокирани, а корабите – нападнати в движение.

- Ще поискат да те убият – ядоса се Пол. – Ти си змията и само трябва да ти отрежат главата.

- Тогава ще ги посъветваме да оставят змията на мира – засмя се с превъзходство Джин. – Вече съм въвел програма за подобни случаи в ордата. Ако умра, или бъда принуден да я задействам поради някаква друга причина, ордата ще се превърне от прецизно насочено оръжие в напаст с невъобразими пропорции. Тя ще нараства и поглъща всичко по пътя си. Зад себе си ще оставя само смърт, също като скакалците в пустинята.

Двамата американци се спогледаха. Изглеждаха победени. Последвалата тишина го потвърди.

Джин потърка веждата си. Беше започнал да се поти заради повишаващата се температура около острова. По палубата задуха лек бриз, първият от няколко дни, но той не беше хладен и освежаващ. Беше горещ вятър, причинен от неравномерното затопляне и предвещаваше началото на бурята.

Вече няколко часа се носеха по водата, а късметът продължаваше да обръща гръб на Остин и спътниците му.

Слънцето печеше безмилостно. Единственото, което ги пазеше, беше импровизираният навес от парашутите. Задната въздушна камера беше спаднала толкова много, че вече нямаше смисъл да пречат на въздуха да излиза от нея. Лодката се беше наклонила като кола със спукана задна гума. Въпреки отчаяните опити на Ишмиъл, дясната предна камера също спадаше.

Кърт се взираше през малка дупка в парашута както дете гледа през дупките, изрязани в чаршафа на костюм на призрак.

- Виждаш ли нещо? – попита Лейлани.

- Не – отвърна той с пресипнал глас.

Въпреки многото вода, която погълна в самолета, гърлото му отново пресъхна.