Клайв Къслър - Бурята

Накрая реши да не го прави. В противен случай нямаше да може да слезе от кораба. А ако камионите спрат след трийсетина километра, Джо би се оказал на място, което не е изключено да е много по-лошо от Йемен. Освен това ще е обграден от сърдити и въоръжени врагове.

Замисли се дали да не избяга. Огромните врати все още бяха затворени, но Джо беше уверен, че може да ги разбие с всичките конски сили, с които разполага. Ами после? От това, което си спомняше за влизането им в товарния кораб и от следите от гуми по пода, той реши, че се намира в задната част на някакъв ферибот.

Не беше от онези, в които влизаш отзад и излизаш отпред, защото нямаше предна врата, но определено беше създаден за автомобили. От начина, по който се люлееше, Джо прецени, че не е твърде голям. Това означава, че не отиват много далеч.

Реши да не бяга. Единственото, което щеше да постигне с разбиването на вратата, беше да падне зад борда. Вместо това зачака. Поспа малко в леглото на първия камион и се събуди от викове на горната палуба.

Усети, че корабът забавя и прави някакви маневри.

Звукът от сирени на други кораби му подсказа, че се намират близо до пристанище. Джо усети, че наближава времето за действие. Щом корабът акостира на това загадъчно място, той трябва да намери начин да се измъкне, дори това да не е последната спирка на камионите.

След малко откъм вратите се дочу тракане. Някой отключваше тежките резета. Няколко секунди по-късно в помещението нахлу светлина. Вратите се отвориха.

Слънцето клонеше на залез. Джин пое контрол над плаващия остров с помощта на трийсетина души, няколко тежки картечници и гранатомети и дванайсетина ракети земя-въздух, ако не броим тази, която изстреля срещу самолета на Кърт Остин.

Хидропланът чакаше зареден с гориво в залива, в случай че се наложи да напусне бързо. Тук Джин се чувстваше в безопасност. Нямаше причини да се тревожи за Чоу или останалите членове на консорциума, нито да се страхува от американците. Те все още не знаеха нищо за неговите методи и цели.

Тази мисъл повдигна настроението му. Той застана на наблюдателната площадка пред контролната зала на „Аква Тера“.

Досадните американци и италианецът милиардер стояха близо до ръба, с ръце, завързани за перилото. Зарина и няколко от хората на Джин ги пазеха. Отеро седеше в контролната зала и пръстите му тракаха по клавиатурата.

- Предполагам, че се чудите защо все още сте живи – обърна се Джин към тримата си най-важни пленници.

- Живи сме, защото се нуждаеш от нас да поддържаме заблудата – каза високият мъж, като очевидно говореше от името на останалите. – Да се преструваме, че всичко е гладко като коприна, ако някой ни потърси. Което ще се случи скоро, но ние няма да ти помогнем да го направиш.

Върху лицето на Джин лъсна самодоволна усмивка. Не изглеждаха глупави, но очевидно не бяха наясно с последните събития. Той се приближи към високия мъж.

- Пол, нали?

- Точно така.

Джин се подразни, че този човек, Пол, е доста по-висок от него. Навремето Сабах го учеше, че тронът на краля винаги е най-високият стол в стаята и че шахът на Иран е свиквал съвещания в зала само с един стол – неговия. Всички останали трябвало да стоят прави, а той седял с цяла глава над тях.

Джин замахна с крак и ритна американеца в сгъвката на коленете.

Мъжът простена от болка и изненада. После се строполи и при падането си удари брадичката в перилото. Той прехапа устната си и устата му се напълни с кръв.

- Така е по-добре – каза доволно Джин и погледна отвисоко застаналия на колене мъж. – Няма нужда да ставаш.

- Кучи син! – извика жената.

- А, вярната съпруга – рече ехидно Джин. – Ето защо ще правите каквото ви наредя. Ако единият от вас не се подчини, ще причиня изключително силна болка на другия.

- Не е необходимо да го правиш – замоли Марчети. – Ще ти платя да освободиш нас и екипажа ми. Ще ти дам цяло богатство. Имам много пари, близо сто милиона бързоликвидни активи, до които Метсън и Отеро нямат достъп. Само ни пусни.

- Преди много време чух един човек да отправя подобно предложение – каза Джин. – Всичко, което притежавам, каза той, за живота на едно дете. Сега разбирам защо предложението беше отхвърлено. Твоите пари са капка в корито с вода. За мен те са без значение.

Джин се обърна към контролната зала и погледна Отеро.

- Часът настъпи. Сигнализирай на ордата да излезе на повърхността.

- Сигурен ли си? – попита Зарина.

Джин беше чакал достатъчно.