Клайв Къслър - Бурята

Остин зави наляво, а после надясно. Той помнеше правилото, което един стар военен летец му беше споделил: „Този, който лети направо, умира”.

Кърт повтори няколко пъти тези маневри и самолетът на Джин изчезна от погледа му.

Самолетът продължи да лети напред с пълна скорост. После Кърт го отклони леко на запад. Дотук добре, но самолетът на Джин все още не се виждаше.

- Виждаш ли го? – обърна се той към Лейлани.

Тя се огледа, а Кърт зави надясно с надеждата да ѝ осигури по-добра видимост.

- Не – отвърна тя. – Чакай... да. Зад нас е! Изглежда, че изостава. Спуска се.

На Остин му се стори странно.

- Сигурна ли си?

- Да, избягахме му. Мисля, че каца.

Кърт не можеше да повярва, че са извадили такъв късмет. Запита се защо Джин ги остави да се измъкнат.

По радиото прозвуча гласът на Зарина.

- Кърт Остин, веднага кацни и се предай, иначе ще убия приятелите ти!

Линията остана отворена и до ушите му достигна звукът от нечие стенание, а веднага след това и вик на болка.

- Ако ги нараниш, си мъртва, Зарина! – викна гневно Кърт.

Единственият му избор в момента беше да бяга. Ако се предаде, нямаше да ѝ попречи да убие приятелите му. Дори щеше да я улесни, защото нямаше да има свидетели, които да докладват. Но ако успее да се измъкне, щеше да наклони везните в полза на приятелите и на себе си. Тогава Зарина и Джин щяха да се тревожат да не ги открият и да ги изправят пред съда.

- Ако им сториш нещо, светът ще ти стане тесен! Ще те открия и ще те унищожа!

Над главата му просветнаха още няколко предупредителни лампички. В слушалките се дочу статичен шум.

- Нямам търпение да видя как ще го направиш! – отвърна Зарина.

Прозвуча изстрел, връзката прекъсна и екранчето на апарата угасна. Кърт натисна копчето няколко пъти, но без резултат.

- Радиото отказа – съобщи той.

- Какво ще правим? – попита Лейлани.

- Ще се насочим на югозапад и ще следваме първоначалния план.

Надяваше се бягството им да не се е превърнало в причина за смъртта на семейство Траут, но нямаше друг избор. Трябваше да стигнат до Сейшелските острови или поне до някой кораб. Можеха да му сигнализират и да кацнат наблизо, но при всички случаи беше важно да се отдалечат от „Аква Тера“.

Огънят на яростта в очите на Джин можеше да разтопи стомана. Разстоянието между неговия самолет и този на Остин продължаваше да се увеличава. Кърт бягаше, а с него беше жената, която Джин желаеше повече от всички жени на света, но по-важното беше, че тези двамата знаеха тайната на неговото местонахождение. Тайна, която той държеше да запази.

- Защо са по-бързи от нас? – попита гневно Джин.

- Изсипаха товара си – обясни пилотът. – По-леки са с цели шест тона и поне с трийсет възела по-бързи. Ако искате да ги настигнем, трябва и ние да изхвърлим нашия товар.

Иначе ще изоставаме с километър и половина на всеки две минути.

Джин се замисли. Вече претърпя сериозна загуба. Единият самолет бе свален, а другият – в ръцете на врага. А и не можеше да се каже колко от микророботите са оцелели при двата сблъсъка.

- Дори и да изсипем всичко – продължи пилотът, – ще можем да достигнем тяхната скорост, но няма да успеем да ги хванем.

На Джин му хрумна по-добра идея. Той разкопча своя колан.

- Кацай! – нареди той. – Незабавно!

Кърт продължи по курс на запад от „Аква Тера“. Той дръпна леко руля към себе си и самолетът се издигна още малко. Остин беше разярен и не мислеше за нищо друго освен за това да избяга и да уведоми властите за действията на Джин. Лютиво парене в очите го върна към реалността.

- Пушек – каза Лейлани.

Кърт се огледа. Дим изпълваше пилотската кабина. Светнаха още няколко контролни лампички. Самолетът се разтресе и стана труден за управление. Кърт се бори за кратко с кормилото, но усети, че хидравличната система отказва.

„Загуба на скорост! Загуба на скорост!”

Компютърният глас се вряза в тишината на пилотската кабина, но този път само предупреждаваше, без да дава съвет.

Кърт изравни самолета и гласът затихна, но проблемите не свършиха.

Той имаше чувството, че всеки уред в пилотската кабина мига или писука. Кърт нямаше представа какво означават предупрежденията, като се изключи очевидното.

- Време е да изчезваме! – каза той.

Той натисна копчето на автопилота и скочи от седалката. Двамата с Лейлани бързо се спуснаха по стълбата и се затичаха през товарния отсек.

- Качвай се вътре! – извика Кърт и посочи към надуваемата лодка с твърдо дъно в края на самолета. Той откри ръчката, с която се отваряше товарната рампа и я дръпна. Въздухът около тях се раздвижи и помещението се изпълни с дим и изпарения от авиационно гориво.