Клайв Къслър - Бурята

Пол се чувстваше по същия начин. Но тогава, под мигащата светлина на алармата, забеляза нещо на врата на мъжа. Обърна го настрани и отмести един кафяв кичур.

- Не е било съвсем напразно – каза Пол и насочи светлината към едно синьо петно в задната част на главата на човека. Опипа гръбначния стълб, но не усети да е скован.

- Какво има?

Пол се пресегна и изключи радиостанцията на Марчети. После направи същото и със своята. Елууд изглеждаше объркан.

Вече никой не ги слушаше и Пол можеше да говори свободно. Той рядко прекрачваше границата и предпочиташе да бъде спокоен и рационален, докато останалите развиваха конспиративни теории и настояваха, че небето пада, но сега не виждаше друга причина за случващото се.

Пол погледна Марчети в очите и заговори достатъчно високо, за да може да го чуе през маските.

- Този мъж не е умрял от отровните изпарения или от топлината. Вратът му е счупен.

- Счупен?

Пол кимна.

- Бил е убит, Марчети! На борда има саботьор.

Елууд изглеждаше объркан.

- Това е единственото обяснение за пожара и срива в системите и тъй като си тук, с мен, предполагам, че не си ти. Но може да е всеки друг. Някой от екипажа или човек, пътуващ тайно. Той вероятно има скрити връзки с Отеро или Метсън. Предлагам да си остане между нас, докато не разберем кой може да е.

Марчети погледна към мъртвия човек и пак към Пол. После кимна.

Пол включи радиото и вдигна мъртвеца. Марчети също включи своето.

- Тръгваме към главната врата – съобщи той в командната зала.

На долната палуба Гамей, Лейлани и главният инженер стигнаха до брига. Мъжът отвори вратата на килията и Гамей влезе вътре. Отеро я погледна. Навъсените му очи бяха тъмни.

- Знаем, че си объркал компютърната система – каза тя. – Съпругът ми е затворен в машинното отделение, в което бушуваше пожар. Искаме да отвориш вратите, за да може да излезе.

- Защо да го правя?

- Защото, ако загине, това ще бъде убийство, което е много по-лошо от всичко, направено от теб досега.

Отеро заклати леко глава, сякаш се опитваше да претегли плюсовете и минусите на молбата ѝ.

- Проклет да си! – изкрещя Гамей, пристъпи напред и му зашлеви шамар. – Има хора, които биха те убили заради това, което стори. Казах им, че не е необходимо, че не е редно!

Тя грабна от ръцете на главния инженер един лаптоп с включен Wi-Fi и му го подаде.

Отеро го погледна, но не направи нищо.

- Казах ти, че няма смисъл – ядоса се Лейлани.

Инженерът мина пред Лейлани и застана до Гамей.

- Вие опитахте по вашия начин, сега аз ще опитам по моя.

Той се надвеси заплашително над Отеро.

- Ако не отвориш проклетите врати, ще те бия докато си забравиш името!

Отеро се дръпна леко назад, но на Гамей ѝ се стори, че е по-малко уплашен, отколкото би трябвало да бъде. Главният инженер беше доста едър. Отне ѝ секунда да разбере защо.

Зад гърбовете им се чу звук от зареждане на пистолет и сърцето на Гамей се скова.

- Днес никой няма да бъде бит! – заяви Лейлани.

Гамей се обърна бавно. Лейлани държеше пистолет, съвсем различен от този, който Кърт ѝ беше взел.

- Благодаря ти, че мина пред мен – каза тя. – Чудех се как ще обезвредя и двамата ви едновременно.

Пол и Марчети чакаха при главната врата на машинното отделение. Времето изтичаше.

- Трийсет секунди – каза Елууд. – Плюс-минус...

Пол се опита да контролира дишането си. Без съмнение беше изхабил доста кислород, докато се бореше с огъня, но се надяваше със спокойствие да спечели поне малко време.

- Всеки момент – каза високо Марчети.

Пол се притесни, че от няколко минути не бяха чули нищо от мостика. Последните му вдишвания бяха много трудни. Инстинктите му го подтикваха да свали маската, сякаш го задушаваше. Но той знаеше, че отровните изпарения от пожара бяха по-вредни от застоялия в бутилките въздух. Оставаха им броени секунди.

- Момчета, там ли сте? – извика Марчети и започна да удря по вратата.

- Пести си кислорода! – предупреди го Пол.

- Нещо не е наред – заяви Марчети.

Той продължи да блъска по вратата с юмрук докато предупредителната лампичка върху страничното табло не светна в жълто. Около тях се дочу шум от въртене на вентилатори и зазвучаха удари от клапани на отдушници, които се отварят.

- Или може би не – каза Марчети с доволно изражение.

Димът, парата и изпаренията започнаха да се издигат нагоре. Системата ги засмукваше и скоро индикаторът до вратата светна в зелено.

Секунда по-късно дръжката на вратата се завъртя и люкът се отвори със съскане. Нагорещеният въздух от помещението се опитваше да излезе навън.