Клайв Къслър - Бурята

Кърт вдигна ръка към залязващото слънце.

- Какво правиш? – попита Джо.

- Слънчев часовник! – сопна му се Кърт. – Колко е часът?

- Седем без петнайсет – обяви Джо. – Това трябва да е нов рекорд. Оставени да умрат и върнали се в боя за по-малко от час.

Докато двамата седяха и се опитваха да си поемат дъх се дочу звук от още един приближаващ се самолет, който очевидно следваше същата траектория като първия.

Двамата мъже инстинктивно се снишиха и се притиснаха към ниската стена на кладенеца, макар това да не беше необходимо. Реактивен самолет, кацащ със скорост от сто и петдесет възела, изисква пилотът да се концентрира върху зоната за кацане. Шансът вниманието му да бъде привлечено от някакви незначителни обекти на земята беше минимален.

Но това не важеше за пътниците.

Самолетът профуча с рев над главите им, но малко по-високо от първия. Кърт забеляза същите странни черти: нестандартен корем, два големи двигателя, разположени високо над фюзелажа близо до опашката и дебели, правоъгълни крила. Приличаше на „DC-9”, „Супер 80” или „Гълфстрийм G5” на стероиди и сглобен с грешни указания и много излишни части.

- Същият модел е – каза Кърт. – Прилича ми на руски.

- Така е – съгласи се Джо. – Може дори да е един самолет, който е направил кръгче.

Сиво-бялата машина се спусна още по-ниско над земята, сякаш се подготвяше да кацне и изчезна зад една пясъчна дюна.

Звукът от двигателите заглъхна за момент и после последва силен рев. Той ехтя в пустинята в продължение на петнайсет секунди, преди да затихне напълно.

- Прозвуча ли ти като обръщане на тягата?

- Да – отвърна Джо. – Явно орелът е кацнал.

- Мисля, че намерихме начин да избягаме – каза Кърт.

Джо го погледна.

- На сателитните снимки не се виждаше паркиран самолет – обясни Кърт, – което означава, че този няма да седи цял ден и да се пече под пустинното слънце. Ще остави товара си и ще излети преди изгрев слънце.

- Разбира се – каза Джо, – но това тук не е точно Първи терминал на летище „Дълес”. Не можем да отидем до гишето и да си купим билет.

- Не – отвърна Кърт, – но можем да се промъкнем в тъмнината. Едва ли някой ни очаква.

- Защото ще сме луди, ако опитаме да направим това, което предлагаш.

- Не разполагаме с вода – продължи Кърт. – Нито с джипиес. Нямам представа как да открием колата без него. Така че, освен ако не искаш да се скиташ в пустинята с надежда да извадиш късмет, трябва да се върнем в бърлогата на лъва.

Джо се колебаеше, но скоро се съгласи с плана на приятеля си.

- Объркваш ме с тези животински метафори – каза той. – Нали беше заешка дупка?

- Промени се, когато ни заловиха – отвърна Кърт. – Тези типове са много по-страшни от заек.

- Освен онзи във филма на Монти Пайтън – каза Джо.

- „Монти Пайтън и Свещеният граал”.

- Същият.

- Вярно – каза Кърт и се опита да не се разсмее. Пресъхналото гърло го дращеше неистово, а ребрата още го боляха.

- Като гледам, нямаме голям избор – каза той. – Можем да избягаме като сър Робин. Или да се промъкнем обратно в базата им, да се скрием в някое ъгълче на един от самолетите и да излетим оттук, преди да сме се превърнали в храна за животните.

Джо се изкашля.

- Малко съм жаден.

- Аз също – каза Кърт.

Джо пое дълбоко дъх, пресегна се, вдигна пистолета от пясъка и го подаде на Кърт.

- Водете, сър Рицарю – каза той. – Съмнявам се, че ще открием Свещения граал, но ще се задоволя и с бягство оттук, или поне с добре зареден бар с напитки.

Пол седеше до Марчети и се опитваше да събере силите си. Борбата с огъня го беше изтощила. Лютивият дим, противната миризма на гориво и ужасната жега, останали след пламъците, замъгляваха сетивата му. Но дори и с всичко това, основното му притеснение беше свързано с мигащите светлини и пищящи аларми на апаратите им за дишане.

- Колко време ни остава?

- Десет минути – отвърна Марчети. – Плюс-минус...

Един сладък глас прозвуча в слушалките.

- Пол, чуваш ли ме?

- Да, Гамей – отвърна той.

- Какво става?

- Пожарът е потушен – съобщи Пол. – Халонът си свърши работата. Но кислородът ни свършва. Кога ще можете да отворите вратите?

- Почакай – каза тя.

Последваха няколко секунди мълчание и после гласът ѝ прозвуча отново:

- Главният инженер казва, че сте изсипали достатъчно вода и температурите са сравнително ниски. След около седем минути ще бъдем под опасната температура на запалване.

- Това е добра новина – каза Пол и помогна на Марчети да се изправи. – Да потърсим твоя човек.