Клайв Къслър - Бурята

Гамей влезе в импровизираната лаборатория, за да види какво прави Марчети. Завари го надвесен над някакъв експеримент с нагревателна лампа, няколко температурни датчика и висока, тясна стъкленица, пълна с вода. В горната част водата изглеждаше мътна.

- Права ли ще съм, ако предположа, че в тази стъкленица има микророботи?

Марчети се изправи.

- О, госпожо Траут! – каза той и се хвана за сърцето. – Влязохте безшумно като котка.

- Съвсем не. Просто сте много задълбочен в работата си.

- Да – съгласи се Марчети, взе една от пробите и погледна към екрана.

- Ще ми кажете ли какво е това?

- Просто се опитвам да разбера нещо – отвърна той. Тонът му подсказваше, че не гори от желание да говори.

Гамей седна срещу него и го погледна право в очите.

- Защо мъжете не обичат да споделят предчувствията си?

- попита тя. – Толкова ли ви е страх да не сгрешите?

- Грешал съм един милион пъти – рече Марчети. – Повече ме е страх да не се окажа прав.

- За какво?

- Имам предчувствие какво точно се случва тук.

- Но го пазите в тайна – насърчи го тя. – Като повечето мъже, които познавам, искате доказателство, преди да заговорите. Или поне достатъчно количество подкрепящи данни. – Тя махна с ръка над масата. – Всичко това ми прилича на опит да си ги осигурите.

- Имате изумителна интуиция, госпожо Траут – каза Марчети. – Обзалагам се, че Пол не може да скрие нищо от вас.

- Той знае, че е по-добре да не опитва.

- Мъдър човек – усмихна се Елууд стеснително. – Права сте, разбира се. Имам предчувствие, че микророботите са отговорни за температурните аномалии. Бях чул за план да се спре глобалното затопляне. Той включваше изстрелването на десетки ракети, които да разпръснат милиони отражателни дискове в орбита около планетата, или пък само около полюсите. Не си спомням точно. Тези дискове трябваше да отразят малка част от слънчевата светлина обратно в космоса. Смяташе се, че това ще обърне ефекта на затоплянето.

Тя си спомни, че е чувала нещо подобно.

- Очевидно има много сериозни проблеми, свързани с тази идея – продължи Марчети, – но тя ме заинтригува. Чудех се дали би проработила.

- Имало е прецеденти – каза Гамей. – След мощни вулканични изригвания пепелта в атмосферата е постигала ефекта, който се цели с дисковете, за които говорите. Смятало се е, че гладът през шести век се е дължал на пепел, спряла слънчевата светлина. Това променило климата и реколтата била значително по-малка. А пък 1815 г. е наричана „годината без лято”, защото средната температура била изненадващо ниска. Изригването на вулкана Тамбора в Индонезия е главният заподозрян за случилото се.

- Имам усещането, че тук се използва подобен принцип – каза Марчети. – Само че не в атмосферата, а в морето.

Той посочи към масата с уредите.

- Опитах да пресъздам цикъл на слънчево затопляне и изстиване в тази водна проба. Но има един проблем с моята теория. Дори и с мътния слой роботи отгоре, тя се държи като обикновена морска вода.

- Какво означава това?

- Микророботите поглъщат част от топлината, но не толкова, колкото е необходимо, за да се охлади водата така, както видяхме да се случва.

- Колко е разликата?

- Значителна – отвърна той. – Близо деветдесет процента отклонение. А това е много.

- Искате да кажете, че от експеримента сте открили...

- Само десет процента от охлаждането, което регистрирахме в открито море. Да, точно това искам да кажа.

Гамей се огледа наоколо. Не беше нужно да попита дали е провел опита както трябва, или дали иска да го повтори. Той стоеше тук от часове и преди да стане програмист е бил инженер. Гамей предположи, че Марчети знае какво прави. Освен това, тя забеляза още шест експеримента, приличащи на този пред тях. Предположи, че са контролни.

- Какво означава това? – попита тя. – И този път си представете, че сте жена и споделете предположенията си.

- Има две възможности – започна той. – Или нещо друго е отговорно за по-голямата част от охлаждането, или микророботите карат океана да изстива чрез някакъв друг процес, или механизъм, който още не сме открили.

- Още една причина да продължим да плаваме към тях – отбеляза Гамей.

- Страхувам се, че да – съгласи се Марчети.

Преди Гамей да успее да отговори, в лабораторията запищя аларма. Звукът беше силен, пронизителен и придружен от мигащи лампи.

- Какво става?

- Пожар – каза Марчети. Той се пресегна към копчето на интеркома и го натисна. – Какво става, началник?