Клайв Къслър - Призрачният кораб

- Това лазери като от „Стартрек“ ли са? - попита Джо. - Винаги съм искал да си имам.

Конърс се подсмихна.

- Електромагнитни пушки. Напълно безшумни и точ­ни до един километър. Стрелят с железни куршуми, не с оловни, тъй че са по-смъртоносни и пробивната им мощ е по-голяма. А понеже на изискват барут, пълнител със стандартни размери побира петдесет от тях.

Кърт изпробва баланса на оръжието - имаше дълга цев и определено натежаваше повече отпред.

- Как работи? - попита Джо.

- Магнити-свръхпроводници по дулото и мощна ба­терия отзад. Натискате спусъка и оръжието ускорява куршума до триста метра в секунда, докато на човек му мигне окото.

Джо кимна одобрително.

- А защо има два спусъка? - попита Кърт.

- Понеже така и така имат мощен енергиен източник, на някого му хрумнала отличната идея да добави и тейзър към долната цев. Активира го долният спусък. Можеш да улучиш точно от двайсет метра или просто да докоснеш някого с цевта и да дръпнеш спусъка до половина.

- Значи не е нужно да убиваме, каквото видим? - по­пита невинно Джо.

Сержантът кимна.

В далечния край на самолета замига червена лампич­ка. Усещаха, че машината намалява височината.

- Наближаваме зоната на спускане - каза сержантът. - Въпроси?

Джо вдигна ръка.

- Казахте „зона на спускане“, но нямаме парашути.

- Няма да ви трябват - отвърна Конърс, - излизате с хамъра.

- Лети ли?

- Не. Но може да го закрепим на платформа и да го хвърлим от задния изход от не повече от седем метра.

Джо се обърна към Кърт.

- Каза ми, че ще използваме парашути.

- НПС - отвърна Кърт. - Ниско парашутно спускане. Пише си го в съкращението.

Джо сви рамене, нарами оръжието и закрачи към джи­на.

- Е, защо не? Открит съм за нови предизвикателства, преживявания и разнообразни начини да рискувам жи­вота си в името на науката. Защо да не паднем с джип от самолет със сто и петдесет възела? Все някой трябва да е пръв.

Кърт и сержантът се засмяха.

- Успех! - пожела им Конърс.

- Искаш ли да ти донесем нещо? Тениска? Картичка? Огърлица от миди? - смигна му Кърт.

Сержантът се ухили.

- Предпочитам чаша за шотове с надпис „Дойдох, ви­дях, победих!“

Кърт отвърна на усмивка.

- Ще видя какво мога да направя.

Трийсет минути по-късно Кърт и Джо бяха пристегнали коланите на предните седалки на джипа. Той пък бе прикрепен към здрав дървен палет и сбруя, от която щяха да се отворят два големи парашута. Джо бе зад волана, макар че нямаше да кара по време на спускането. Има­ше опасност колелетата да се завъртят и да се откъснат при контакта със земята. Вместо това джипът щеше да използва палета под себе си като шейна, докато парашу­тите зад тях едновременно щяха да ги забавят и да не им позволят да се прекатурят през нос.

Кърт провери за последно екипировката си. От пред­пазливост и донякъде носталгия беше добавил допълни­телно оръжие - колта на Мохамед ел Дин. Едва ли щеше да му трябва. Но ако близкото минало ги бе научило на нещо, то беше, че не могат напълно да се доверят на мо­дерните технологии в ключови моменти. Резервното оръ­жие от отминала епоха не му се струваше лоша възмож­ност. Сложи го в предния джоб на костюма си и дръпна ципа.

По недотам логични причини бе взел и снимките на майката и братята на Калиста и лодката, с която се бяха опитали да избягат. След като самият той бе преживял такава болка в търсене на истината, някаква част от него смяташе, чс тя също заслужава да знае своята.

Лампичката на стената светна в жълто и сержант Ко­нърс натисна една ръчка, която спусна рампата в задния край на самолета.

Спускаха се през шестстотин метра в пълен мрак. За миг под тях се видя морето, а след това плажът.

Когато се снишаваха и забавяха, воят на въздуха през отворената врата зазвуча различно. Със спуснат колесник и задкрилки самолетът можеше да се движи неверо­ятно бавно за толкова огромна машина. Ала турбуленцията от острия ъгъл и „мръсното“ летене предизвикваха чувството, че ги гонят пищящи духове.

На картата мястото на кацане бе обозначено като ле­тище „Анцалова“. Джо имаше въпроси.

- Дали хората от летището ще се изненадат, когато паднем от небето и отпрашим, без да спираме на митни­цата.

- He е кой знае какво летище - рече Кърт, - по-ско­ро ивица разчистена пръст с колиба в другия край. Ще се спуснем тук, само защото ни трябва плосък терен. Но няма самолети, нито бюра за автомобили под наем, нито телефони за справки.

- Нито адмиралски клуб? - разочаровано попита Джо.