Клайв Къслър - Призрачният кораб

Бревар веднага видя, че капитанът е такъв. Горд, умен и с огромно чувство за дълг към пътниците и екипажа си. Това чувство за дълг го принуждаваше да приеме усло­вията на Бревар, за да защити живота на хората на кора­ба. Но го правеше и опасен.

Макар и отстъпил, Илбъри стоеше прав, с гордо вдиг­ната глава. Държеше се за корема, но очите му горяха. Капитанът още не бе готов да сдаде командването на ко­раба си. Рано или късно щеше да опита да направи нещо.

Бревар не го обвиняваше. Дори го уважаваше за това. Но си отбеляза наум да е готов за всякакви изненади.

Парахода „Харлоу“ - 15 км пред „Уарата“

Подобно на капитана на „Уарата“, и капитанът на „Харлоу” стоеше на мостика. Нямаше как да е другояче при десетметрови вълни и петдесет възела вятър. Еки­пажът му постоянно коригираше курса и всички здраво се потяха, за да удържат кораба в курса му. Дори бяха наляли допълнително вода като баласт, за да не се люшка толкова параходът.

Първият помощник се появи на мостика след инспекцията си.

- Как сме, помощник?

- В идеална форма сме от носа до кърмата, сър!

- Отлично! - Капитанът направи няколко крачки по мостика и погледна назад.

На хоризонта, на няколко километра зад тях, мъждукаха светлините на друг кораб, който димеше енергично.

- Какво мислиш че става? – вгледа се капитанът. – Сменил е курсът, отдалечава се от брега.

- Може да са решили да заобиколят по-отдалеч плитчините – предположи първият помощник. – Или пък вятърът и вълнението ги тласкат навътре. Имате ли представа кои са те?

- Не съм сигурен - сви рамене капитанът. - Може да е „Уарата".

След секунди от приблизителната позиция на другия кораб изригнаха няколко ярки проблясъка, непосредствено един след друг - яркобели, а след това оранжеви, ала безшумни, като далечни фойерверки. Избледняха и хоризонтът отново угасна.

Капитанът и пьрвият помощник запримигваха към мрака.

- Какво беше това? - удиви се помощникът. - Експлозия?

Капитанът ие беше сигурен. Грабна бинокъла, трябваха му няколко мига да фокусира мястото на кораба.

Нямаше признаци на пожар, но по гръбнака му пробягна студена тръпка - светлините на неизвестния кораб също ги нямаше.

- Може да са били изригвания от никой полски пожар на брега отзад - предположи помощникът. Или светкавица без гръм.

Капитанът не отвърна и продължи да оглежда с бинокъла. Молеше се помощникът му да е прав, но ако проблясъците са дошли от небето или от брега, какво е станало с кораба тогава?

Когато спряха на пристанището, научиха, че от „Уарата” няма и следа. Корабът не беше пристигнал в Кейптаун, не се беше върнал и в Дърбан, нито пък беше хвърлил котва другаде.

Един след друг и Краският флот, и собствениците от „Блу Анкър” изпратиха кораби да търсят „Уарата”, но всички се върнаха без успех. Не бяха намерили нищо – никакви спасителни лодки, никакви останки, никакви тела.

Години наред различни плавателни общества, правителствени организации и търсачи на съкровища търсиха следи от изчезналия кораб. Използваха сонари, магнитомери и сателитни изображения. Изпращаха гмуркачи, подводници и безпилотни апарати на оглед на какви ли не разбили се съдове край брега. Напразно. Повече от век след изчезването му, от кораба „Уарата“ не бе открита и следа.

Септември 1987 г.

Залива Мапуто, Мозамбик

Слънцето приближаваше хоризонта, когато oт откритите води на Мозамбикския проток в залива навлезе двайсетметров риболовен траулер. Куото Зумбана беше доволен от изминалия работен ден. Трюмът беше пълен с риба, всички мрежи бяха здрави и налице, а старият двигател беше оцелял по време на още едно пътуване, въпреки че продължаваше да бълва сивкав дим.

Доволен от живота, Зумбана притвори очи и се обърна към слънцето, а то погали обруленото му лице с меките си лъчи. Почти нищо не обичаше толкова, колкото това величествено усещане. То му носеше такъв покой, че дори развълнуваните викове на екипажа не успяха ла го изтръгнат от него.

- Машуа 1- викаше един от моряците.

Зумбана отвори очи и примижа срещу ярките отблясъци на слънчевите лъчи по повърхността на океана - вълните приличаха на течен огън. Той заслони очи с ръка и видя малка дървена лодчица, която се люшкаше насам-натам и се носеше свободно. На пръв поглед в нея като ли нямаше никой.

- Приближи ни до лодката - нареди той на кормчията.

Денят се очертаваше да стане още по-хубав - лодка, която може да продаде. Дори щеше да сподели част от парите с екипажа.