Клайв Къслър: Призрачният кораб

Хората се радваха на благополучното стечение на об­стоятелствата, но Суон не беше убеден, че случилото сс е толкова просто, колкото изглежда. Двамата с Морис об­съждаха събитията от тази нощ години наред, чак докато се пенсионираха. Въпреки множеството им теории и до­гадки, така и не успях да стигнат до категоричен отговор на въпроса.

27 юли, 1909 г.

250 км югозападно от Дърбан

Параходът „Уарата“ се движеше от Дърбан към Кейпта­ун сред видимо нарастващо вълнение. Бумтящите котли бълваха облаци черен дим, който насрещният вятър раз­стилаше като гигантски шлейф зад кораба.

Седнал сам в главния салон на сто и седемдесет мет­ровия параход, петдесет и една годишният Гавин Бревар усети как корабът се накланя тромаво към десния си борд. Чашката и чинийката на масичката пред него се плъзна­ха към ръба, отначало бавно, а после, с нарастването на наклона, все по-бързо. В последния момент Бревар успя да ги хване.

Цели лве минути „Уарата“ не успя да възвърне равно­весието си и остана рязко наклонен. Бревар започна да се тревожи на какъв кораб се е качил.

Десетина години от живота си бе прекарал по най-различни кораби. Но нито един от тях не се беше накланял така рязко и не бе стоял толкова дълго наклонен. Този кораб май беше твърде тежък отпред. Бревар се запита се дали нещо не се е объркало.

- Още чай, господине?

Въпросът го стресна. Улисан в мисли, не бе забелязал сервитьора в униформа на „Блу Анкър“.

Бревар вдигна чашката, която бе спасил от счупване.

- Благодаря!

Сервитьорът му доля чай и отмина. Когато излезе, в стаята се появи широкоплещест мъж на около трийсет го­лини, с рижа коса и червендалесто лице. Упъти се право към Бревар и седна на креслото срещу него.

- Здравей, Йоханес! - поздрави го радушно Бревар. - Радвам се, че не си се заключил в каютата си като всички останали.

Йоханес леко зеленееше, но се държеше.

- Защо ме повика?

Бревар сръбна от чая си.

- Мислих и реших нещо важно.

- И какво е то?

- Далеч не сме вън от опасност.

Йоханес въздъхна и извърна поглед. Бревар го раз­бираше. Йоханес го смяташе за човек, помъкнал камара страхове на плещите си. Но Бревар не беше страхлив, той просто беше много внимателен. Години наред беше пресл­едван, години наред живееше под угрозата от затвор или смърт. Трябваше да мисли пет стъпки напред, ако иска да запази кожата си. Умът му бе станал свръхнаблюдателен, сетивата - свръхчувствителни.

- Разбира се, че сме вън от опасност – заяви Йоханес. – Имаме нови самоличности, не оставихме никакви следи, другите са мъртви , а фирмата изгоря до основи... Само семейството ни продължава напред.

- Ами ако сме пропуснали нещо? – Бревар бавно отпи от чая си.

- И какво ако сме? – сви рамене Йоханес. – Извън обсега на всякакви полицейски власти сме. Тук няма дори радио. Все едно сме на остров.

Беше прав. Докато корабът бе в открито море, можеха да си починат и да се отпуснат, но пътуването скоро щеше да свърши.

- В безопасност сме само докато не хвърлим котва в Кейптаун – уточни Бревар. - Ако не сме покрили следите си достатъчно добре, може на пристанището да ни чака тълпа гневни полицаи или отряд на Негово Величество.

Йоханес не отвърна веднага. Обмисляше и претегляше думите му.

- Какво предлагаш? - попита той накрая.

- Трябва да направим пътуването безкрайно.

- И как ще сторим това?

Бревар говореше образно, но за пред Йоханес му тряб­ваше конкретика.

- С какво оръжие разполагаме?

- Четири пистолета и три пушки.

- А експлозиви?

- Две от сандъчетата са още пълни - Йоханес свъси вежди. - Макар че нe съм сигурен къде ни беше умът да ги домъкнем на борда.

- Нищо им няма - успокои го Бревар. - Събуди останалите, имам план. Време е да хванем здраво юздите иа съдбата си.

Капитан Джошуа Илбъри стоеше на мостика на „Уарата", макар отдавна да бе време да го отмени следва­щият вахтен офицер. Тревожеше го времето. Вятърът се бе усилил до петдесет възела и се носеше срещу кораба на талази. Вълните приличаха на остри пирамиди.

- Дръж курса стабилен - нареди Илбъри на кормчия­та. - Променяй само при нужда, не искам вълните да ни връхлетят странично.

- Разбрано! - отвърна кормчията.

Илбъри вдигна бинокъла. Смрачаваше се и капитанът се надяваше с падането на нощта вятърът да отслабне.

Докато оглеждаше разпенения океан пред себе си, Ил­бъри чу да се отваря вратата на мостика. Миг след това отекна изстрел. Капитанът изпусна бинокъла и се обърна - кормчията се свличаше на палубата с ръце на корема. До умиращия мъж се бяха изправили неколцина въоръ­жени пътници. Единият отиде при руля и го пое.