Дъглас Престън - Проектът Кракен

Лампите премитаха и къщата потъна в мрак.

Подобни проблеми със захранването бяха нещо обичайно, особено по време на бурите, които връхлитаха откъм океана. Понякога лампите светваха след секунди, друг път аварийните служби възстановяваха захранването чак след часове.

Изминаха няколко минути и Дан се надигна с въздишка от фотьойла. Тръгна опипом сред непрогледния мрак, отиде в трапезарията и намери чекмеджето, в което държаха фенера и свещите. Отвори го, опипа с ръка... фенерчето го нямаше.

- Скъпа, къде е фенерчето?

- Нямам представа. Може Джейкъб да го е взел.

Дан изсумтя, продължи да търси и откри свещи и запалка. Отнесе ги в дневната, запали ги и ги постави на различни места из стаята.

Топло сияние прогони мрака.

- Обичам свещи - каза Памела. - Много по-романтични са от фенерите.

Светкавица озари за миг прозорците, последвана от силен тътен.

Дан отиде до телефона, за да съобщи в аварийната служба за проблемите със захранването. Телефонът не работеше.

- Линията е прекъсната.

- Е, можеше да се очаква.

Хрумна му, че къщата на Пиърсови може също да е останала без ток, и това го притесни още повече.

- Надявам се Джейкъб да не стои на тъмно.

- Стига си се тревожил, Дан! Нали каза, че е запалил огън в камината? Сигурна съм, че е взел и фенерчето. Той е голямо момче и може сам да се грижи за себе си.

- Добре, добре, права си.

Дан седна на фотьойла, но явно не го свърташе, тъй като започна да кръстосва крак върху крак. Безпокойството му се засилваше.

- Е - каза Памела, - минава полунощ и е прекалено тъмно, за да четем. - Замълча и го погледна. - Какво ще правим?

- Можем да си легнем.

Настъпи тишина, после тя предложи:

- Имам по-добра идея. Една хубава, но позабравена традиция.

- Коя?

Памела започна да разкопчава блузата си.

Дан зяпна изненадано.

- Тук? В дневната?

- Защо не? Откога не сме оставали сами през нощта?

Джипът - „Линкълн Навигатор" - бе паркиран встрани от Френчманс Крийк Роуд, на няколкостотин метра от дългата лъкатушна алея, която водеше към дома на семейство Гулд. Моро си проправи път сред мокрите от дъжда храсти и се върна при колата. Качи се, взе кърпа и избърса водата от лицето и косата си.

- Всичко наред ли е? - попита Лансинг.

- Да, прекъснах тока и телефона.

- Видя ли някого?

- Бащата и майката са в дневната, запалили са свещи. - Моро продължи да се бърше.

Дъждът блъскаше по предното стъкло. Това не беше нормално! В Калифорния изобщо не би трябвало да вали! Призляваше му от притеснение. Бяха планирали операцията до най-малката подробност и към момента всичко вървеше според плана, но въпреки това Моро не успяваше да овладее страха си.

- Киргизците тръгнаха ли?

- Да. Влязоха през задната врата веднага след като прекъсна захранването и телефона.

Лансинг си погледна часовника.

- Ще им дадем десет минути, докато си свършат работата, след което влизаме и ние.

Тръпки побиваха Моро само при вида на двамата братя от Киргизия. Те бяха същински животни. Освен това бяха толкова грозни, направо противни с напомпаните си от фитнес мускули, сипаничави скули, тънки тъмни устни и лица като на Чингис хан. Обличаха се неизменно в черно. Трябваше да отидат на някое прослушване в Холивуд и да изиграят ролята на наемни убийци.

Моро се опита да укроти гласа на страха, на паниката дори, прозвучал в главата му. Всичко щеше да приключи след двайсетина минути и програмата щеше да е тяхна. Дороти. Всичко щеше да мине добре. Нищо нямаше да се обърка. Никой нямаше да пострада.

Десетте минути се точеха мъчително бавно. От мястото, където бяха спрели, не можеха нито да видят, нито да чуят нещо. Моро изпитваше панически страх, че ще прозвучат изстрели или писъци, но всичко бе тихо и спокойно.

Лансинг извади от жабката револвер с къса цев, провери го и го пъхна в джоба на якето си. После нахлузи на главата си чорап.

- Време е.

Моро неохотно нахлузи своя чорап.

Лансинг включи фаровете, изкара колата от скривалището ѝ, подкара по пътя и свърна по алеята, която водеше към дома на семейство Гулд. Караше бавно, фаровете проблясваха на дъжда. Моро видя през прозореца подскачащите лъчи светлина на фенерчета, които се движеха в мрака, и приглушената светлина на свещи. Всичко изглеждаше тихо и спокойно.

Лансинг спря колата и слезе. Моро го последва с куфарчето си с инструменти и акумулаторно захранване. Както бяха планирали, киргизците бяха оставили отворена задната врата, от която се влизаше в кухнята. Минаха през нея и продължиха към дневната. Моро чу подсмърчане и хлипане.