Дъглас Престън - Проектът Кракен

- Колата на господин Прайс? Къде е? Докарайте я веднага !

Настана суматоха, тъй като няколко души едновременно реагираха на думите му и се втурнаха към вратата, за да изпълнят нареждането му.

- Да се махаме оттук - каза тихо Форд.

- Разбира се - отвърна Мелиса.

Бортей, който продължаваше да държи Мелиса под ръка, си проправи път през тълпата и миг по-късно всички се озоваха на паркинга пред сградата.

Бе тъмна нощ. Десетина патрулни автомобила на щатската полиция на Аризона бяха заобиколили сградата. Отново настъпи суматоха и Форд видя щатските полицаи да извеждат шерифа с белезници.

Миг по-късно пристигна и колата им, шофирана от разтревожен помощник-шериф. Той излезе от нея и връчи ключовете на Форд.

- Задницата ударена ли беше, или това е щета, нанесена от камиона на пътна помощ? - попита Бортей и посочи задната част на автомобила.

- Няма да го правим на въпрос - отвърна Форд и се настани зад волана. Мелиса седна до него. Две патрулни коли с включени светлини ги изведоха от паркинга и поеха по главната улица.

След десет минути вече летяха по междущатската магистрала, ескортирани към границата на щата с Калифорния със скорост сто и четирийсет километра в час.

- Господи, това беше невероятно! - каза Форд и погледна Мелиса. Беше бесен на полицаите, че са я били. Не можеше да повярва, че в Съединените щати се случват подобни неща. - Не мога да повярвам какво са ти направили тези копелета!

- Не се притеснявай - успокои го тя. - Не е толкова зле, колкото изглежда. - Докосна раната на челото си и добави: - Тези отрепки са се отнесли доста грубо и с теб. Лицето ти изглежда ужасно, очите ти са кръвясали, а ухото ти ще трябва да го зашият.

- Да си виси. Това само ще подсили чара ми.

Мелиса се засмя.

- Дороти добре ги подреди!

- Наистина ли мислиш, че това е работа на Дороти?

- А на кой друг?

Наближаваше полунощ. Дан Гулд седеше в дневната и четеше онлайн изданието на „Сан Франциско Кроникъл“, но не можеше да се съсредоточи. Възмутен бе от негативната кандидатпрезидентска кампания и скандала около здравословното състояние на президента. Искаше му се президентът да публикува данните от медицинските си изследвания и да затвори устите на всички.

Изключи айпада и го остави на масичката. Вълнението, породено от развитието на проекта му с робота, отстъпи място на мислите за сина му. Преди време Джейкъб бе най-добрият му приятел, прекарваше часове в работилницата, помагаше му с различните проекти. Но някъде по времето, когато навърши дванайсет, спря да му се доверява, да споделя страховете и надеждите си. Стана дори още по-затворен, когато Съли се премести. После дойде катастрофата, а после синът му бе отишъл на плажа и... Нямаше сили да мисли за това. Струваше му се невъзможно неговото мило момче, малкият му син, да е взел толкова ужасно и необратимо решение. Но пък Джейкъб не бе имал ясна представа какво прави - нали беше объркан, потиснат.

Проблесна светкавица и в далечината отекна гръм. Дан чуваше как дъждът трополи по прозорците. Нощта бе тъмна, а това само подсилваше унинието му.

Чу шумолене. Съпругата му Памела бе разгърнала някакъв вестник.

- Дали да не отида пак и да проверя как са нещата? - каза Дан.

- Той е добре. Обади се преди петдесет минути и ще позвъни отново след десет. Остави го на мира. Нали сам каза, че никога не е изглеждал толкова щастлив.

- Трябва да си ляга.

- Можем да му го кажем, когато се обади.

Дан взе айпада, включи го отново, опита се да прочете нещо, но не можа и го остави на масичката. Памела сгъна вестника и взе книгата, която неотдавна бе получила по пощата - трилър със заглавие „Третата порта“.

Мислите на Дан се насочиха отново към проекта за робота. Бе изключително благодарен на сина си за решението му да вземе Чарли като компаньон. Заслуша се в дъжда, който биеше по прозорците, и в тътена на бурята в далечината. Идната седмица се очертаваше изключително важна за проекта му. Тя бе кулминацията на безброй обсъждания, презентации и адвокатски становища, поръчани от група рискови инвеститори. Обещаеха ли му финансиране, всичко щеше да се нареди повече от добре. В противен случай щеше да му се наложи да продаде земята. Върна се към детските си спомени от времето, когато тичаше из тези хълмове, играеше си в руините на старата сушилня за хмел, къпеше се в рекичките. Щеше да му е много трудно да се раздели с всичко това. Но животът продължаваше.