Дъглас Престън - Проектът Кракен

- Много се бавим - каза Лансинг. - Явно пропускате нещо.

- Опитвам се да ви помогна! Кълна се! - Гласът на Дан трепереше. - Прегледахте всяка платка в работилницата. Проверихте ги до последната!

Моро обходи с фенерчето си всички лавици. Надзърна дори под масите и пейките. Нищо.

- Върни го в дневната - нареди Лансинг и киргизецът веднага изпълни заповедта. Дан изглеждаше замаян. Целият му крак бе подгизнал от кръв.

Киргизецът го заведе до стола и тъкмо се канеше да го завърже, когато Лансинг го спря с думите:

- Не си прави труда!

Отстрани на стола капеше кръв. Гулд като че ли щеше да припадне всеки момент.

Лансинг отиде до съпругата му, извади револвера си, дръпна петлето и опря дулото в главата ѝ.

- Ако до шейсет секунди не ми кажеш къде се намира това устройство, ще дръпна спусъка.

Джейкъб лежеше по корем на пода. Дояде последното блокче мюсли и хвърли хартийката в камината. Минаваше полунощ и приятелите на Дороти щяха да се появят скоро. Дороти бе заредила батериите на робота и сега - след като бе извадила контакта - стоеше на едно място, мълчеше и не правеше нищо. Джейкъб бе преровил игрите, които бе открил в чекмеджето, но никоя от тях не му допадна, освен шаха. Той обаче не се съмняваше, че Дороти ще го разбие на пух и прах, а това изобщо нямаше да е забавно.

- Жалко, че не са оставили телевизор или видео. Щяхме да изгледаме някой филм.

- Не обичам филми - заяви Дороти.

- Защо?

- Не ги разбирам.

- Ами книги?

-Те също са трудни за разбиране. Ти четеш ли книги?

- Разбира се.

- Кои са ти любимите?

- Когато бях малък, изчетох цялата поредица „Тъмните му материи“ на Филип Пулман.

- Опитах се да ги прочета, но не ги разбрах.

- Странно... говориш като истински човек.

- Аз съм истинска. И се чувствам като истински човек, макар да нямам тяло.

- Какво ли е да си... ами, като теб?

- Не е много забавно.

- Защо?

- Имам доста проблеми.

- Че как може да имаш проблеми? - възкликна Джейкъб и седна на пода.

- На първо място, нямам проприоцепция.

- Какво значи това?

- Дълбока чувствителност, усещането за тяло. Нямам усещането, че заемам някакво място в пространството. Чувствам се непълна. Сякаш се нося в пространството. Сякаш не съм тук.

- Това е странно.

- Имам чувството, че пропускам безброй неща. Не мога да изпитам глад или жажда. Не мога да почувствам слънчевите лъчи върху кожата си, не мога да вдъхна аромата на цветята. Не мога да изпитам удоволствието, което носи сексът.

- Моля те, не започвай пак тази тема!

- Извинявай!

- Искаш да кажеш, че да си Дороти не е хубаво?

- Изнервящо е. Да не забравяме и самотата.

- Ти си самотна?

- Аз съм единствена по рода си. Нямам приятелка освен Мелиса. А дори тя ме подценява и ме пренебрегва понякога. Още не може да реши дали съм същество със собствено съзнание, или студена и безчувствена Булева машина.

- Аз мисля, че си истинска.

- Благодаря ти. - Дороти се поколеба. - Ще... ще ми бъдеш ли приятел?

- Разбира се, стига да искаш - отвърна Джейкъб смутено.

- Това ме прави щастлива. Вече имам двама приятели. А ти колко приятели имаш?

- Имам много приятели - побърза да отвърне Джейкъб. Почувства се неловко и започна да събира картите и да ги разбърква. - Ами времето, което прекарваш в интернет? Там не се ли запозна с някого?

- Това не е място, където да си намериш приятел. Прекалено много хора влизат в интернет, защото се интересуват от насилие или порнография.

- В интернет има много ужасни неща.

- Така е.

- А имаш ли чувства? Или приличаш на Спок 261от „Стар Трек“?

- Изобщо не приличам на Спок. Аз изпитвам много дълбоки чувства. Не виждаш ли?

- Горе-долу. Но какви чувства изпитваш?

- Ако трябва да започна с недостатъците си, аз съм на първо място страхлива. Второ, страдам от клаустрофобия. Прекалено предпазлива съм в отношенията си с хората, но това е, защото човешките същества са непредсказуеми. От положителните ми качества ще посоча любопитството. Искам да знам защо нещата са такива, каквито са. Програмирана съм да търся модели. Програмирана съм да визуализирам данни, което ми създаде доста проблеми, когато се озовах в интернет за първи път и започнах да виждам и чувам всички потоци данни, които преминаваха край мен. После обаче открих как да игнорирам по-голямата част от това, което виждам. Когато видя нещо интересно или необикновено, искам да разбера защо е такова. Например все още не разбирам защо хората искат да карат сърф. Студено е, страшно е, рискуваш си живота за нищо...