Дъглас Престън - Проектът Кракен

Единият от киргизците, който явно го бе конфискувал, му го връчи. Лансинг отвори списъка с контактите.

- Това ли е синът ви? Джейкъб?

Мъжът се поколеба, но кимна. Лансинг набра номера. Миг по-късно Моро чу тънък момичешки глас.

- Да?

- Мога ли да говоря с Джейкъб?

Изминаха няколко секунди. После се чу глас на момче.

- Да?

- Ти ли си Джейкъб Гулд?... Има ли с теб един робот на име Чарли?... Добре. Баща ти иска да говори с теб.

Лансинг подаде телефона на Гулд.

- Джейкъб, татко е. Чуй ме... Да, зная. Моля те, изслушай ме. Тук има едни хора, които искат Чарли. Въоръжени са. Зная. че звучи доста страшно, но направиш ли точно каквото ти кажа, всичко ще е наред.

Тишина.

- Ето какво искам от теб. Остави робота и напусни къщата. Иди в планината. Остави Чарли и върви. Веднага. Иди в планината и се скрий там. Аз ще дойда да взема Чарли...

Лансинг грабна телефона от ръката на Гулд и каза:

- Дай ми адреса или ще убия родителите ти още сега!

- Не! - извика Памела Гулд. - Не му го казвай! Джейкъб, бягай от къщата!

Лансинг се усмихна, затвори телефона и го захвърли.

- Дигс Кениън Роуд, № 4480.

- Мръсник!

Лансинг се обърна към Моро и каза:

- Събирай си нещата!

А на киргизците нареди:

- Вземете я. Може да ни потрябва, за да накараме хлапето да ни сътрудничи.

Единият наемен убиец започна да реже тиксото, омотано около тялото на Памела Гулд.

- Не! - извика Гулд и скочи от стола. - Не можете да я вземете! Това не е част от уговорката!

Киргизците не му обърнаха никакво внимание: изправиха жена му на крака и я побутнаха към вратата.

- Оставете я на мира! - извика Гулд и се хвърли към тях, но единият наемник отстъпи ловко встрани и го простреля два пъти в гърдите.

Джейкъб държеше телефона. В първия момент не успя да осмисли чутото, до такава степен бе объркан и парализиран от ужас. Беше им казал адреса. Щяха да освободят родителите му. Това бе единственото, за което можеше да мисли в момента. Щяха да освободят родителите му.

- Чух всичко - обади се Дороти. - Ще са тук след пет минути. Трябва да изчезваш.

- Кои са те ?

- Онези брокери, за които ти казах. Проследили са ме. - Говореше спокойно. - Грешката е моя. Поредната ужасна грешка, която правя. Послушай баща си. Облечи си якето, излез през тази врата и тръгни към планината. Тичай, без да спираш. Движи се встрани от шосета и пътеки. Иди колкото се може по-далеч и се скрий.

- Ами ти?

- Аз ще остана тук, разбира се.

- Не мога да те оставя.

- Тръгвай. Те искат мен, а не теб. Получат ли ме, ще оставят теб и семейството ти на мира.

- Не. Ще те взема с мен.

- В никакъв случай!

- Опитай се да ме спреш.

Дороти се завъртя и направи опит да избяга, като разпери ръце, за да не изгуби равновесие. Джейкъб обаче се хвърли към нея. Тя успя да му избяга и хукна по коридора към кухнята като непохватно, едва проходило дете. Джейкъб я последва, но преди да я настигне, тя се спъна в прага и полетя с лице към земята. Чу се силен удар.

Джейкъб я сграбчи.

Дороти размаха ръце.

- Не! Спри! Правиш ужасна грешка!

Опита да окаже някаква съпротива и дори удари Джейкъб с ръце, но беше слаба и сервомоторите в крайниците ѝ нададоха тих безпомощен вой, когато той я стигна здраво в прегръдката си. Отнесе я - въпреки протестите ѝ – в дневната, постави я върху одеялото и започна да я загръща.

- Спри! Моля те! Изслушай ме!

Гласът ѝ почти не се чуваше, тъй като Джейкъб продължи да я увива. Накрая я взе под мишница и я стисна здраво.

- Ще те убият! - извика тя.

- Няма! Защото няма да ме намерят!

Надзърна през прозореца на дневната и видя фарове да осветяват Дигс Кениън Роуд. В следващия миг изчезнаха зад някакви дървета, но се появиха отново и завиха по алеята към къщата. Джейкъб грабна раницата с другата си ръка, хвърли фенерчето в нея, метна я на рамо и излезе през задната врата, като продължаваше да стиска робота под мишница. Дороти продължаваше да надава приглушени викове.

Дъждът и студеният вятър го блъснаха в лицето. Непосредствено зад къщата се издигаше тъмен обрасъл с трева хълм, където - преди катастрофата - двамата със Съли бяха тичали и играли. Пострадалият при злополуката крак го заболя още след първите крачки. Джейкъб спря само за миг, но колата вече се движеше по алеята и миг по-късно зави пред къщата. Фаровете ѝ го осветиха и пътниците в нея зърнаха застиналата на склона фигура.

Джейкъб се обърна и продължи да тича нагоре по хълма, препъваше се във високата мокра трева. Всяка крачка изискваше усилие. Усещаше как Дороти се върти във вързопа и протестира, но одеялото я заглушаваше.