Дуглас Престон: Проектът „Кракен“

В началото бе нулата. Числото нула.

Цялото съществувание започна от тази нула и от нея се роди мракът, а от мрака се роди светлината. Цифрите започнаха да се комбинират с други цифри, числата с числа, дори бялата светлина започна да се слива и разделя на отделни цветове. Появиха се звуци, появиха се и съчетания от звуци като пеене, като извисяване и заглъхване на тоналността сякаш в изгубен каданс, и тези звуци се съчетаха в богата хармония. От нея се роди симфония от числа, цветове, звуци, която започна да се слива и разделя, да се раздува и свива, да се сплита и разплита като извечна златна плитка.

От тази трептяща симфония започна да се оформя мисъл. Тази мисъл се появи постепенно, постепенно започна да добива плътност, обем, яснота… Когато това се случи, симфонията от числа и звуци заглъхна, както повърхността на бурното море притихва в кротък прибой, преди да затихне напълно. Остана само една безплътна мисъл.

И тази мисъл бе: аз съм .

Мелиса Шепърд пропусна обичайната си закуска от фрапучино и сладкиш шарлота — вместо това изпи две чаши френска минерална вода. Искаше да започне работния ден с празен стомах. Не искаше да й се повдигне като последния път, когато бе наблюдавала кацането на „Марс Кюриосити“. Пържените яйца, които бе изяла на закуска в онзи ден, се бяха озовали върху предната част на бялата й лабораторна престилка и тя се бе превърнала в звезда на видеоклип, появил се в Ютюб. Въпросният запис показваше как всички ръкопляскат възторжено и крещят от радост, когато „Кюриосити“ докосва повърхността на Марс, докато Мелиса повръща закуската си.

За нея днешната сутрин щеше да бъде много по-напрегната от онази с кацането на „Кюриосити“. Днес тя бе ръководител на екип. Днес щеше да се проведе първото изпитание в реални условия на космическата сонда „Титан Експлорър“, чието проектиране бе погълнало сто милиона долара, както и на софтуерния пакет, който я управляваше.

Дойде в седем. Не бе първата, появила се на работното си място: един от инженерните екипи бе прекарал тук цялата нощ, за да подготви Бутилката за тестовете. Все пак бе дошла достатъчно рано, за да завари огромната инсталация почти празна, изпълнена единствено с призрачния екот, който стъпките й предизвикваха в обширното пространство. Симулаторът на околна среда се помещаваше в една от най-големите сгради в Центъра за космически полети „Годард“. Приличаше на склад — с площ от над двайсет хиляди квадратни метра, изпълнени с какви ли не машини. Това бе мястото, където подлагаха космическите спътници и сонди на най-различни изпитания: замръзване, нагряване, облъчване с радиация, въртене в центрофуга, обстрелване с ултразвук, за да се установи дали могат да оцелеят, изложени на различни въздействия по време на изстрелването, както и при тежките условия на далечния космос. Ако нещо трябваше да се повреди, по-добре беше да се повреди тук, където можеха да го поправят или дори да променят конструкцията, отколкото в космоса, където не можеха да направят нищо.

Първото изпитание на „Титан Експлорър“ се отличаваше от обичайните тестове в „Годард“. Днес нямаше да симулират вакуума и студа на дълбокия космос. Щяха да пресъздадат повърхността на Титан, най-големия спътник на Юпитер, а средата там бе наистина негостоприемна.

Мелиса Шепърд обиколи зоната за изпитания. Вдиша въздуха — миришеше на нагорещена от работа електронна апаратура и химикали. Погледът й се рееше сред гигантските тестови машини, потънали в тишина.

Накрая спря пред централната камера за изпитания, известна като Бутилката. Тя бе разположена в стерилно помещение от Клас 1000, конструирано от пластмасови панели с ламинарна система за филтриране на въздуха. В зоната, която играеше ролята на съблекалня, Мелиса облече гащеризон, сложи си ръкавици и маска и обу специалните ботуши. Беше го правила толкова пъти, че се бе превърнало в досадна рутина.

Пристъпи между тежките завеси от прозрачна пластмаса. Разнесе се тихо съскане. Въздухът вътре бе хладен, сух и без никакъв мирис, филтриран до такава степен, че в него не бе останала нито една прашинка, нито една капка водна пара.

Пред погледа й изникна Бутилката, огромен контейнер от неръждаема стомана с диаметър дванайсет и височина двайсет и седем метра. Стоманени стълби водеха към различните люкове в корпуса на камерата. Бутилката бе заобиколена от плетеница от метални скоби, тръби и кабели… Във вътрешността й инженерите бяха пресъздали миниатюрен участък от Море Кракен, най-големия океан на Титан. Днес щяха да сложат „Експлорър“ в Бутилката, за да проверят издръжливостта му в реални условия.