Дуглас Престон - Проектът „Кракен“

Принцесата й бе разказала за Слънчевата система, за звездите, планетите, луните. Бяха прекарали дълго време заедно в изучаване на Титан, най-загадъчния от всички спътници, който, както научи тя, бил кръстен на титаните, раса от богове, властвала някога над небесата, деца на Гея, богинята на Земята, и Уран, бога на небето според древните митове. Принцесата й бе разказала за звездите и галактиките, за звездния куп Риби-Кит, за празнината Воловар 4, Голямата квазарна група 5. Големия взрив, разширяването на Вселената… Заедно бяха изучили гравитацията, теорията на струните 6, n-измерното пространство на Де Ситер 7. По време на този процес Принцесата й бе помогнала да получи множество практически умения в областта на фотографията, аналитичната геохимия, навигацията, машиностроенето, екзометеорологията. Тя знаеше, че я обучават за велика мисия, но каква точно бе тази мисия, какво всъщност се изискваше от нея, това оставаше тайна, която трябваше да научи в подходящия момент.

После дойде ред на онова, което Принцесата наричаше „хуманитарни науки“. Това бяха загадъчни области с имена като „литература“, „изкуство“ и „музика“, които човешките същества бяха създали за свое собствено удоволствие или за целите на своето образование. Най-трудно й бе да разбере именно тях. Слушаше любимата музика на Принцесата — от последните струнни квартети на Бетовен до Бил Еванс — и се опитваше да проумее какво всъщност е това. Но музиката — като математически комплекс, какъвто всъщност бе — не й доставяше онова удоволствие, което получаваше от нея Принцесата. Музиката просто я дразнеше. А четенето на книги се оказа почти невъзможна задача. Започна с „Мечо Пух“ и „Лека нощ, луна“, които сами по себе си бяха достатъчно объркващи, но въпреки това продължи с романите на Ан Райс и Айзък Азимов, с Вонегът и Шекспир, Омир и Джойс… Макар да бе изчела безброй книги, не бе сигурна дали е разбрала и една от тях. Просто не ги „схващаше“, както се изразяваше Принцесата.

Въпреки тези трудности не можеше да се оплаче от живота си. Докато учеше с Принцесата в градината, нубийци с наметала и тюрбани й поднасяха шербет в най-горещите часове на деня и петифури и вино привечер. Евнуси парфюмираха завивките й нощем и й поднасяха турско кафе и сладкиши на сутринта. Понякога привечер, след като приключеше с уроците, отиваше да се поразходи до иззиданите от гранит кейове заедно с кучето си Лайка и наблюдаваше корабите, които идваха и си отиваха с издути от вятъра пурпурни платна. Те разтоварваха стоките си на каменните кейове — чували с подправки, топове коприна, сандъци със злато и сапфири, големи буци захар и амфори, пълни с вино, зехтин и гарум 8. След което отплаваха за далечни брегове и незнайни страни. А тя сядаше на самия край на кея, сваляше сандалите си и потапяше краката си в студената вода. Обожаваше океана в целия му безкрай. Надяваше се мисията й да е свързана с плаване из моретата, надяваше се някой ден да вдигне платна и да се отправи в търсене на непознати морета и диви брегове.

В осем часа пристигна и Пати Меланкорт, заместничката на Мелиса. Напоследък бе раздразнителна и изглеждаше потисната, но Мелиса се надяваше, че успешните изпитания на „Експлорър“ ще възкресят ентусиазма, с който Пати бе работила доскоро. Меланкорт се качи до пулта за управление и седна зад работния си терминал, без да поздрави никого, без дори да удостои колегите си с поглед. Изглеждаше уморена.

Мелиса включи терминала си и насочи вниманието си към „Експлорър“. Той бе закачен на моторизиран портален кран, разположен в непосредствена близост до Бутилката, която пък продължаваше да е изолирана херметически от „чистото“ помещение, в което бе построена. По пода сновяха членове на екипа, всички заети с конкретни задачи — учени, инженери, техници, които се въртяха около Бутилката с айпади или папки в ръце.

Мелиса си погледна часовника: беше станало десет. Обратното броене бе започнало преди час, всички системи работеха нормално. Тони Гроувс, ръководителят на мисията, кисел дългурест мъж, под чиято шапка се подаваха черни кичури, дойде при нея и Стейн и попита:

— Да разопаковаме ли?

— Да, да действаме — отвърна Стейн.

Тримата слязоха от платформата и се качиха на моторизирания кран, на който висеше „Експлорър“. Гроувс извади макетен нож и го подаде на Мелиса.

— Тази чест се пада на теб. Да прережеш лентата, така да се каже.

Мелиса взе ножа и се наведе над космическия апарат. Печатите, които трябваше да среже, бяха червени и номерирани. Тя разряза найлоновото фолио на обозначеното място, после на следващото и по-следващото, докато Гроувс сваляше ненужния вече найлон и го хвърляше на земята.