Дуглас Престон - Проектът „Кракен“

Най-голямата луна на Сатурн бе единствена по рода си в Слънчевата система — единственият спътник с атмосфера. Имаше океани. Имаше дъждове, облаци и бури. Имаше езера и течащи реки. Имаше сезони. Имаше планини и активни вулкани, както и пустини с дюни, оформени от ветровете. Имаше всичко това въпреки че температурата на повърхността бе 180 градуса под нулата.

Течността на повърхността на Титан не бе вода, а метан. Планините не бяха от скали, а от замръзнала вода. Вулканите не бълваха разтопена лава, а втечнена вода. Атмосферата бе гъста и отровна. Пустините бяха образувани от миниатюрни частици катран, толкова студен, че имаше характеристиките и поведението на зрънцата пясък на Земята. Условията бяха изключително тежки. И въпреки това там би могло — нищо повече от би могло — да има живот. Не като този на Земята, разбира се, а някаква въглеводородна форма на живот, която би могла да съществува при температури от близо двеста градуса под нулата. Да, Титан наистина бе един много, много различен свят.

А „Титан Експлорър“ бе мощен космически апарат, който трябваше да изследва Море Кракен, най-голямото на повърхността на Титан.

Мелиса Шепърд спря за миг пред Бутилката. Съоръжението й се стори гротескно, заприлича й на средновековна килия за мъчения.

Все още не можеше да повярва, че е ключов член от проекта „Кракен“, от първия опит на човечеството да проучи Титан. Това бе сбъдната мечта.

Интересът й към Титан се бе появил много отдавна, още когато едва десетгодишна бе прочела романа на Кърт Вонегът „Сирените на Титан“. Той си оставаше любимата й книга и до днес и тя често я препрочиташе и се потапяше в страниците й. Дори гений като Вонегът обаче не бе успял да си представи един толкова необикновен свят, какъвто бе истинският Титан.

Мелиса Шепърд взе списъка за проверка на системите и започна да преглежда точките в него. Опитваше се да си представи всички важни тестове, които им предстояха.

Когато часовникът удари осем, започнаха да пристигат останалите членове на екипа: поздравяваха я с кимане или усмивка. В девет щеше да започне отброяването.

Докато колегите й пристигаха един след друг, разговаряха и се смееха, Мелиса отново се почувства като аутсайдер. Винаги се бе чувствала не на място сред колегите си от НАСА. Те бяха все брилянтни учени със значими постижения в различни области, дошли от университети като МТИ — Масачузетския технологичен институт, или Калтек — Калифорнийския технологичен институт. Тя нямаше нищо общо със спомените им за спечелени състезания и участието им в олимпиади и научни срещи на млади таланти. Докато те се бяха развивали като любимци на преподавателите си, тя бе разбивала автомобили и беше крала радиоапаратите им, за да си купи дрога. За малко да не завърши гимназия, а когато кандидатства в колеж, влезе в един, който се намираше след трийсетото място в списъка й с желания. Беше умна, но не по начина, по който бяха умни колегите й. При нея ставаше въпрос за не под даваща се на контрол невротична, свръхчувствителна, маниакално обсесивна форма на интелигентност. Чувстваше се най-щастлива в кабинета си без прозорци, където програмираше в пълна самота, далеч от обърканите и непредсказуеми човешки същества, с които бе пълен светът. Въпреки това в колежа бе успяла да овладее невротичното си поведение, да го постави под контрол и да го усмири. Необикновеният й гений най-сетне бе забелязан от преподавателите й и тя успя да защити магистърска степен в престижния университет Корнел.

Положението се влошаваше и от един проблем, който я преследваше постоянно. Мелиса беше блондинка, висока над метър и осемдесет, с дълги крака, лунички и изящно чипо носле. Момичетата като нея бяха безмозъчни по презумпция. Никой не очакваше от тях да работят с космически апарати. Единственото, която я спасяваше от образа на абсолютно Барби, бе диастемата — широкото разстояние между двата й предни зъба. Като тийнейджърка тя упорито бе отказвала да реши този проблем въпреки настойчивите молби на майка си — и слава богу! Кой да предположи, че този недостатък — усмивката с дупката между предните зъби — ще се превърне в професионално предимство?

Все още не можеше да повярва, че е назначена за ръководител на екипа, разработил софтуера на „Титан Експлорър“. Отначало бе приела задачата с онова странно чувство, което психолозите описват като синдром на самозванеца, но след като поработи известно време върху един изключително сериозен софтуерен проблем — с какъвто не се бе сблъсквала нито една мисия на НАСА, — осъзна, че е съвсем подходяща за тази работа.