Дъглас Престън - Проектът Кракен

Докато се опитваше да си поеме дъх, чу вика на Мелиса - прозвуча сякаш от много далеч.

Шерифът се надвеси над него. Лицето му беше почервеняло, очите кръвясали, пистолетът му бе насочен право в гърдите на Форд.

- Кажи си молитвата, момче, защото сега ще те застрелям, тъй като си оказал съпротива. Имам двама свидетели, които ще потвърдят, че си превъртял и си се опитал да ми отнемеш оръжието.

Вкара патрон в цевта, прицели се и присви пръст около спусъка.

Беше девет и Даниъл Гулд не можеше да си намери място в дневната. Седнеше ли, след секунди отново скачаше на крака.

- Не ми харесва това - заяви на жена си. - Не ми харесва. Той е само на четиринайсет.

- Всичко е наред, Дан - опита се да го успокои Памела. - Обажда се на всеки час. Просто има нужда за малко да остане сам. Помниш ли какво каза психотерапевтката? Че голяма част от проблемите му се дължат на прекомерно загрижените родители, които кръжат около него като хеликоптери. Точно така се изрази. Нека поне този път го оставим на спокойствие.

- Избягал е от училище. Никога не го е правил.

- Той е тийнейджър. Свиквай с това.

- Аз никога не съм бягал от училище!

- Затова пък аз съм бягала - отвърна жена му.

Дан знаеше, че съпругата му произхожда от голямо католическо семейство, в което децата е трябвало сами да се грижат за себе си, докато той бе израснал като единствено дете. Това водеше до разногласия относно отглеждането на сина им.

Дан извади мобилния си телефон и набра номера му.

- Още е изключен.

- Обажда се на всеки час. И не иска да му звъним междувременно. Знаем къде е, знаем, че е в безопасност. Това е ново преживяване за него, част от израстването му.

- Влязъл е с взлом в чужда къща! Това е престъпление!

- Съли му е позволил, освен това не става въпрос за влизане с взлом, използвал е ключ. Няма да повреди нищо, той е отговорно момче. Освен това Пиърсови са добри приятели, ще им позвъня утре.

- Зная, зная... - отвърна Дан, който крачеше нервно напред-назад. - Ами ако му хрумне някоя глупост и вземе, че... че се нарани?

- Няма да го направи. Дан. Вече разговарях с него колко пъти... шест? Стори ми се щастлив... за първи път от много време. Моля те, повярвай на преценката ми като майка.

Дан седна.

- Какво ще правим сега?

- Нищо. Ще го оставим на мира.

Дан забарабани с пръсти по страничната облегалка на фотьойла, после пак стана.

- Ще отида дотам. Искам да видя как е.

Жена му се замисли за миг, после отметна косата си и каза:

- Не смятам, че е добра идея.

- Няма да влизам. Няма дори да почукам на вратата. Само ще надзърна през прозореца, за да се уверя, че е там и че всичко е наред. После ще се върна.

- Ако те види да го шпионираш, много ще се ядоса.

- Ще внимавам.

- Добре... - Памела се поколеба. - Върви тогава.

Дан тръгна към гаража. Дъждът се усилваше. Той се качи в субаруто и потегли по Дигс Кениън Роуд. След три километра отби по алеята към дома на Пиърсови. Къщата не се виждаше от завоя, затова той спря в началото на алеята и измина останалата част пеша по разкаляния от дъжда път. Най-после къщата изникна пред погледа му. Колелото на Джейкъб беше подпряно на плевнята. От комина се издигаше дим. Част от лампите светеха.

Обзе го внезапен, ужасяващо силен пристъп на вина. Горкият му син! Трябваше да се справи с толкова много неща - със загубата на приятеля, който се бе преместил да живее на друго място, със самотата, с катастрофата, убила мечтата му да стане сърфист... А сега и с това. Трябваше да му каже за Андреа още преди години. Но пък, от друга страна, винаги бе искал да предпази сина си от всички неприятни и дори печални и скръбни неща на този свят. Вероятно психотерапевтката на Джейкъб бе права в предположението си, че са бдели прекалено силно над него, че са потискали развитието му, но пък го бяха правили от любов. Самият той бе положил толкова усилия... Искаше му се да се втурне в къщата, да прегърне сина си, да му каже колко много го обича, но знаеше, че това ще доведе до същинска катастрофа. Съжаляваше, че не му е казвал по-често, че го обича, но просто не можеше да го направи: чувстваше се толкова странно, толкова неловко, когато изричаше тези думи.

Щеше само да надникне през прозорците и да провери какво става, да се увери, че Джейкъб е добре, а после щеше да си тръгне.

Докато се промъкваше покрай къщата, подгизна от все още слабия, но упорит дъжд. Накрая се озова под редицата грейнали прозорци на дневната. Бавно и предпазливо, като криеше лицето си в сянката, надникна вътре. Ето го Джейкъб... реди пасианс на килима пред огнището... ето го и Чарли, който сочи картите и казва нещо. Опита се да чуе, но звукът бе приглушен от прозореца и дъжда.