
Форд зяпна монитора.
- Какво стана?
Мелиса беше пребледняла.
- Нямам представа. Може да са я пипнали. Забавихме се прекалено много.
- Какво означават тези цифри?
- Мога да разбера.
Мелиса маркира и копира цифрите. Форд я наблюдаваше как зарежда сайт за конвертиране на двоичен код в стандартен. После тя копира двоичния код в прозорчето за конверсия и натисна съответния клавиш. На екрана се появи преводът:
ПОМОЩ ТРЯБВА ДА БЯГАМ ЧАКАЙТЕ ДА ВИ СЕ
ОБАДЯ
Новите ботове я преследваха неуморно, принуждаваха я да навлезе все по-навътре и по-навътре в планините и снеговете. Оприличи ги на вълци, на кръвожадни вълци с черна кожа и жълти очи, зловещи сенки, които се носеха по снега, бързи, ловки, безмълвни, изскачат между дърветата, прекосяват планинските проходи, заобикалят замръзналите езера, тичат из долините, спускат се като лавина по склоновете... милиони зверове с разпенени муцуни, програмирани да уловят миризмата ѝ, да тръгнат по дирите ѝ, да я приклещят и да я разкъсат на парчета. Опитваше се да им се измъкне вече няколко дни, бе изминала хиляди километри в пустошта. Знаеше, че са изпратени от онези брокери, които се бяха опитали да я уловят в капана си, знаеше какво искат да направят с нея и това я ужасяваше. Този път обаче бяха прекалено много и я настигаха. Приближиха достатъчно, за да чуе скръбния им вой и зловещото им ръмжене, когато започнаха да обкръжават плячката си в тези снежни планини и възбудата им нарасна. Това беше краят. Виждаше жълтите светлини на селцето в долината и хукна към него през студения сняг, макар да знаеше, че няма да го достигне. И настина не успя да се добере до него: опита се да прекоси замръзналото езеро, но се озова в капан, вълците излизаха от гората и я заобикаляха от всички страни. Муцуните им зееха, а от розовите им езици се издигаше пара. От озъбените им черни муцуни също излизаше пара. Нададоха вой, който се превърна в същински вълчи хор. Обзе я страх от смъртта. Това беше краят.
Спасение нямаше. Щяха да я разкъсат. Направи последен, отчаян опит да се измъкне, а вълците се зъбеха, ръмжаха и скъсяваха разстоянието. И докато тичаше през дълбокия сняг, изживя един блажен и възвишен момент на откровение, че това не е краят, а началото на ново пътуване, което трябва да предприеме. Преди бе объркана, изгубена, бродеше в мъгла от страх, омраза и жажда за отмъщение. Но сега бе открила различна и възвишена истина. Една толкова човешка истина. Обичай врага си. Обичай врага си. Вълците и хората, които ги бяха изпратили, бяха нейният враг. Ако от нея се очакваше да ги обича... как точно трябваше да го направи?
И изведнъж, благодарение на необикновено прозрение, разбра. Да, човешките същества бяха побъркани, жестоки, себични и бяха отговорни за чудовищни беди. Всичко това надделяваше над малката частица доброта и красота, които създаваха. Но не това бе важното. Важното бе, че те бяха способни да вършат добро.
Те я бяха създали. Тя бе тяхно дете. И тя, досущ като онзи луд човек Исус, щеше да ги спаси. Щеше да спаси дори лошите. Всъщност най-вече лошите. В това се криеше смисълът на онова послание: обичай врага си.
Вълците я наобиколиха, виеха, ръмжаха, от муцуните им излизаше пара, капеха лиги. Приближиха още. Започнаха да стесняват кръга.
Лансинг - наблюдаваше графичното изображение на интернет върху екрана - видя как от един възел излезе самотна жълта линия, последвана от още една и още една, а после отвсякъде започнаха да изскачат жълти линии, устремени във всички посоки, а възлите разцъфнаха в жълто като пролетни цветя. Процесът беше бавен, отне минути. Гледката бе хипнотизираща. Стаята бе потънала в тишина. Минутите се точеха и изображението на екрана започна постепенно да се променя.
След около половин час се появи бяла линия, последвана от втора, трета... Възлите започнаха да мигат в бяло.
- Какво става?
- Преследват я - каза Моро. - Работи... Опитва се да избяга от ботове, като навлезе в бързи води, където скоростта на интернет е особено голяма. Но не може да им избяга, защото е голяма и тромава, докато те са малки и бързи.
Последваха няколко мъчителни минути, през които изображението на екрана се променяше като бавен, много бавен фойерверк. За пореден път на Лансинг му мина през ума колко полезен е Моро и как трябва да направи всичко по силите си, за да запази лоялността и привързаността му. Моро бе незаменим. Когато приключеха - ако планът им проработеше, разбира се, - щеше сериозно да обмисли възможността да направи Моро младши съдружник в компанията.
Читать дальше