Дъглас Престън - Проектът Кракен

Моро се обърна към монитора. Прокара пръсти през косата си и продължи да пише. Лансинг си погледна часовника: наближаваше полунощ. Кутията за пица бе захвърлена в един ъгъл заедно с празната бутилка от кока-кола. Лансинг намираше за отвратителна миризмата, която се носеше от нея, но реши да не ѝ обръща внимание. Молеше се на Господ идеята на Моро да проработи. След като чу какво е направила Дороти в асансьора, реши, че иска програмата повече от всякога. Тя бе пробила най-мощната защитна стена на Уолстрийт и бе манипулирала Моро, за да получи възможност да се измъкне, след което го бе убедила, че е отровен.

С програма като тази светът щеше да се озове в краката му.

Докато Моро продължаваше да трака по клавиатурата, върху четирийсетинчовия монитор се появи необикновено изображение. Удивително красива графика, фантастично сложна, многоцветна паяжина, която се въртеше бавно в черното пространство.

- Това - каза Моро - е интернет.

- Удивително!

- Когато натисна този ключ - продължи Моро, - ще се появят жълти линии, а някои възли също ще се оцветят в жълто. Това са ботовете, заредени със Злата вещица, излезли на лов за Дороти. Когато открият дирите ѝ, ще видиш ярки бели линии и възли. Това ще се случва в реално време и може да продължи няколко минути или няколко часа. Всичко зависи от това какво ще направи онази мръсница, когато открие, че я преследваме.

Лансинг придърпа стола си и загледа картата на интернет на екрана. Беше доста напрегнат.

- Три, две, едно, старт! - каза Моро и натисна клавиша.

Мотел „Бакару“ в Албъкърки бе очарователно място, но с онова очарование, присъщо на декора за някой особено зловещ филм на ужасите: ниска боядисана в тюркоазено сграда с пластмасова табела, изобразяваща каубой, яхнал побеснял жребец и размахал ласо. Някой бе хвърлил камък и бе пробил дупка в табелата.

Мелиса излезе от колата и погледна пластмасовата табела.

- Ама че вкус има тази Дороти!

Влязоха в занемарената рецепция, в която вонеше на цигарен дим. Зад евтиното пластмасово бюро се бе настанил мъртвешки блед слаб мъж с голяма каубойската шапка върху съсухрената си костелива глава.

- Да? - каза само мъжът.

Форд забеляза, че кръвясалите му очи изучават пищния бюст на Мелиса. Това го подразни, макар да не можеше да си обясни защо.

- Искаме стая за ден или два.

Мъжът плъзна към него един лист и Форд го погледна. Беше обичайният формуляр - имена, адреси, регистрационен номер на колата, кредитна карта. Форд го плъзна обратно.

- Не можем ли да си спестим формалностите и да платим в брой?

- Разбира се. Сто долара на вечер, плащане в аванс.

- Това е доста повече от обичайната цена.

- Това е цената на анонимността в наши дни.

- Имате ли връзка с интернет?

- Да, и е безплатна. Собственикът е индиец. А там много си падат по компютрите.

- Можете ли да ни настаните в стаята с най-добра безжична връзка?

- Обичате да гледате видео, а? - попита мъжът и се ухили похотливо.

Форд преглътна язвителния отговор, който му бе хрумнал.

- Няма ли да вземем две стаи? - попита Мелиса, докато напускаха рецепцията с ключовете, окачени на огромни парчета боядисан плавей.

- Не мога да рискувам да тегля още пари от банкомат.

Стаята се оказа непосредствено до рецепцията и също вонеше на застоял цигарен дим, белина и евтин парфюм. В средата бе разположена голяма спалня. Подът бе застлан с килим, някога тюркоазен на цвят.

Мелиса остави компютъра върху евтината масичка и го включи в контакта.

- Ще ми трябва известно време, докато установя верига от прокси сървъри.

Форд седна на леглото.

- Какви са плановете ни?

Мелиса поклати глава.

- Дороти е зациклила в авариен режим. Успея ли да деактивирам този модул, ще стане доста по-сговорчива.

- Но тя няма да влезе в компютъра ти.

- Продължава да ме пита как ФБР успява да я открие. Причината е идентификационният код, за който ти споменах. Носи ли този код, винаги ще бъде уязвима. Затова ще ѝ предложа сделка: ще деактивирам проследяващия идентификационен код, ако тя ми позволи да модифицирам модула за авариен режим.

- Мисля, че трябва да ѝ кажеш точно това, след което да изчакаш да влезе в компютъра ти и да я изтриеш.

- Искаш да я излъжа? И да я унищожа?

- Да.

Мелиса не отвърна нищо.

- Съгласна си, че тя е изключително опасна, нали? Нямаме представа какво наистина си мисли... или прави. Заплахите ѝ са ужасяващи.

- Сега разбираш каква невероятна компютърна програма е Дороти. Тя не само може да реализира проекта „Кракен“, но ѝ да направи още куп неща. Това е умопомрачително!